После наряза на тънки кръгчета и подреди красиво краставица и домат. Мая готвеше добре и обичаше да сервира творенията на своето кулинарно изкуство в достойно оформление. А вуйчо й Жора все не идваше.
Тя се върна в стаята и го завари да чете, седнал на пода, нещо от ръкописите на Лена.
— Еее, вуйчо Жора — недоволно проточи тя, — всичко изстива на масата.
— Почакай, аз ей сега…
Той дочете докрай абзаца, стана и тръгна с нея към кухнята.
— Какво беше това, което четях? — поинтересува се Георгий Степанович и засърба вкусния борш.
— Написано е от една моя приятелка. Онази, която загина. Спомняш ли си, разказвала съм ти за нея?
— Да — кимна той.
— Нали е ужасно? Езикът е абсолютно дървен и елементарен.
— Ужасно е — съгласи се той. — Но е любопитно за четене.
— Така ли? — зарадва се Мая. — Наистина ли? Значи ти хареса?
Тя понечи да сподели с вуйчо си своите планове за статия и посмъртна публикация. Разбира се, тя беше млад сътрудник на редакцията и едва ли би било уместно да предлага такава инициатива, но ако се намесеше вуйчо Жора, ако кажеше две думи на когото трябва, ако помолеше, тогава…
— Не — каза Георгий Степанович, — не ми харесва. Но в него има нещо. Трябва да прочета още двайсет-трийсет страници. Сега ще хапна и ще почета, нали не бързаме? Още повече че не обичам да шофирам на пълен стомах, доспива ми се, а това е опасно зад волана.
Той весело намигна на племенницата си и се зае набързо да дояде супата. Последва печено, после чай със сладки пирожки. Георгий Степанович съвсем се отпусна, тъй като бе и горещо, и легна на дивана в хола с ръкописа в ръце. Мая разбра, че той чете нещо от онова, което тя самата още не беше чела. А тя се върна към разказа, който бе започнала, преди да дойде той.
Вуйчо Жора четеше бързо — все пак беше професионалист, главен редактор на списание, и бе свикнал в кратки срокове да се справя с голям обем текст. Мая добросъвестно отброи трийсет страници от папката, която бе в ръцете й, и когато стигна до трийсетата, помисли, че вуйчо й вече е трябвало да прочете толкова, колкото си бе определил, дори повече. Но той продължаваше да чете.
— Вуйчо Жора, не е ли време да тръгваме? — предпазливо се обади Мая.
— Има време — промърмори той, без да откъсва очи от страниците.
Тя вдигна рамене и се върна към заниманието си.
След около два часа Георгий Степанович прибра в папката последния лист и внимателно завърза копринените лентички.
— Е, свърши ли? — Мая с облекчение остави настрана ръкописа, който й се бе сторил невероятно скучен. — Можем ли да тръгваме?
Вуйчо й Жора обаче не бързаше да стане от дивана. Той гледаше втренчено племенницата си.
— Ти прочете ли това? — попита я тихо.
— Не. Защо? Какво е то? Да не би да не е ръкопис на Лена?
— Ръкописът — бавно произнесе той — е на Лена. Да, сигурно. Това е една история как младо момиче наблюдава брат си, чието поведение й изглежда странно, и отначало разбира, че той е психично болен, а после — че е маниак, убиващ хора. Не го ли чете?
— Не — учудено промълви Мая. — Не бях стигнала до тази папка.
— И по-рано не си го чела?
— Не, не съм. Изобщо сега за пръв път чета всичко това. Лена никога не ми е показвала какво пише.
— Ясно, ясно — промърмори той, отнесен в мисли за нещо свое.
— Е, ще тръгваме ли или не? — нетърпеливо попита момичето. — Скоро ще затворят магазините, а ние тепърва трябва да напазаруваме, инак няма какво да ядем на вилата.
— Тръгваме. — Вуйчо Жора решително стана. Мая се учуди, че той взе папката, а не я остави на дивана. — Тръгваме, Маечка. Ще напазаруваме, а на вилата ще си поговорим.
— За какво? — уплаши се тя. — Случило ли се е нещо?
— Не. Но трябва да си поговорим.
Сърцето й радостно запърха. Значи вуйчо й Жора бе харесал това, което бе написала приятелката й! Тя и за миг не се усъмни, че той ще предложи да публикуват ръкописа. Може би ще е нужна редакторска работа, да, със сигурност ще е нужна, и то сериозна, и е възможно той да поиска самата Мая да свърши тази работа и да напише предговор или дори — о, нещо повече! — авторска статия, и ще публикува всичко това в своето списание. Списание „Епоха“, мигар е шега! Любимото списание на съветската интелигенция, за което човек може да се абонира само с връзки или ако е приближен на „кръга“. Хората си го предават от ръка на ръка, като „Новий мир“ или „Иностранная литература“, за него се записват предварително в библиотеките. Да те публикуват в „Епоха“ няма цена, дори да става дума само за предговор, но пък в твоята библиография ще фигурира името на прочутото списание.
Да, ставаше дума именно за публикация. Но далеч не за такава, за каквато си бе помислила Мая Истомина.
— Това трябва да се преправи от началото до края — строго каза Георгий Степанович, след като пристигнаха на вилата, разтовариха чантите с продукти и седнаха на верандата да пият чай със сладко. — Дори не да се преправи, а да се напише отново. Всичко е много лошо. Но в него има зрънце, на което всички ще клъвнат.
— Какво зрънце?
