Шляхтина е следяла брат си. А Олег Личко е проверявал местата на възможното появяване на маниака, които е изчислявал по някаква своя методика. И ето че са се срещнали — вманиаченият по научните подходи служител в информационно-аналитичния отдел при щаба на Градското управление на вътрешните работи и циничната коравосърдечна красавица Лена Шляхтина. Запознали са се. Може да не са били близки, но все пак са се запознали. Той може да й е казал с какво се занимава. А тя? Тя се е уплашила. Той се е приближил твърде много до брат й. Елена очевидно е гледала да бъде в течение на действията на милицията, отивала е до мястото, откъдето брат й е отвличал детето, наблюдавала е как оперативните работници търсят свидетели. Моментът е бил повече от удобен и тя сама е казала, че е видяла подозрителен млад мъж, който е наблюдавал децата и е задавал на нея, на Шляхтина, странни въпроси, и изобщо се е държал странно, и е говорел някакви чудовищни неща за някакво дете, което е убил и заровил… и е посочила дори мястото. Това не е било трудно — та нали е следяла брат си и е знаела със сигурност кого, къде и как е убил той и къде е скрил телата. Милицията е знаела къде точно е бил намерен предишният труп, мястото е съвпаднало с описаното от свидетелката, а по-сериозни доказателства не са им били нужни. Та нали в наказателното дело и в постановлението на съда е посочено, че Е. В. Шляхтина е видяла как на 14 септември 1975 година този млад мъж е вървял заедно с момиченце и е дала подробното описание на това момиченце: как е изглеждало, с какво е било облечено, каква играчка е носело в ръцете си. Какво повече?
Ето каква картинка се подреждаше, ако съпоставехме това, което ми разказа Истомина, с онова, което бе написано в документите, и с всичко останало, което бяхме успели да разкрием.
И не е имало, наистина не е имало никаква важна клечка, която е трябвало да бъде спасена от съд с помощта на първия попаднал под ръка „обвиняем“. Шляхтина е давала показания, била е много убедителна и искрено са й повярвали. А делото е вървяло демонстративно гладко, защото е трябвало да бъде приключено по-бързо, та милицията, следствието и съдът да се отчетат пред ЦК, така че следствието си е затваряло очите за дреболиите и незначителните, според него, несъответствия. Абе я стига с тия дреболии, какво значение имат те, когато разполагаме с обвиняем и свидетел. А че Личко не признава — това си е нормално. Та той е луд, на кого са притрябвали неговите признания, те не струват и пукната пара. Ще почистим дреболиите, ще окълцаме стърчащите краища, където трябва, ще забършем тук-там — и всичко ще е тип-топ.
А после изникваше въпросът, който вече неведнъж си бях задавал. Какво да се прави с истинския убиец, та той да не направи нищо повече и да не стане очевидно, че е бил осъден невинен човек?
Отговорът е бил измислен много отдавна от Георгий Степанович. Трябвало е той да умре. Само че едно е автор да убие герой, а съвсем друго — да убиеш човек в живота. Един автор може да прави всичко, което поиска, той може да разболее героя от страшна и нелечима болест, да накара отровна змия да го ухапе, да го блъсне под колелата на автомобил — и авторът няма да бъде наказан. А в живота? Нима Лена Шляхтина е извадила късмета нейният нещастен луд брат наистина да се самоубие? И повече не е било нужно да я измъчва мисълта, че един невинен човек е осъден, а животът на някое дете все още е под заплаха. И то не на едно, а незнайно на колко деца.
А може и да не се е измъчвала? Вкарала е Личко зад решетките и е спяла спокойно? Съдейки по това, което успях да науча за нея, угризенията на съвестта не са били в нейния репертоар. Тя е била цинична, коравосърдечна, жестока и студена. Само фактът, че е наблюдавала как брат й си избира деца, отвлича ги и ги убива, а нищо не е правела, говори много. Тя е била безжалостна и абсолютно безнравствена. Тогава защо не е предала брат си на милицията веднага — още щом е научила страшната истина за него? Ами защото е трябвало да допише своята книга, за да „има ефекта на избухнала бомба“. Не й е достигал материал, не й е достигал опит, който да вложи в книгата си. Брат й е изнасилвал и убивал деца, а тя е провеждала експеримент на живо и с любопитството на учен е наблюдавала неговия ход.
Вероятно по-късно тя би пожелала да пише за преживяванията на човек, дал лъжливи показания и вкарал в затвора невинна жертва. И този човешки материал е щял да бъде интересен. Народът ще чете в захлас книга, в която с такава сила и правдивост е описан толкова страшен нравствен опит.
А може би й се е дощяло да провери какво ще изпитва, ако докара родния си брат до самоубийство? И това е можело да послужи като добър материал за поредна книга. Или е убила брат си? Бутнала го е от прозореца? И едновременно е решила две задачи: предотвратила е по-нататъшните убийства, които биха накарали всички да разберат, че осъденият Личко е невинен, и е придобила безценния опит на братоубийца.
Господи, колко е чудовищно…
