— Ами защото човек на твоята възраст не може да бъде интересен на хората, които четат моето списание. Ти все още си виждала твърде малко, малко си живяла, не знаеш много за живота, така че просто нямаш какво да кажеш на читателите, които са надхвърлили четирийсетте. А моето списание се чете от хора, които са минали четирийсетте, хора сериозни, видели и патили. Ти, Маечка, си философ, ровиш се в мислите, но за да предадеш грамотно своите мисли, ти трябва добър сюжет, а ти не умееш да измисляш сюжети. Фантазията ти е бедна. А твоята приятелка е имала богата фантазия. Тя е успяла да измисли история, нещо повече, успяла е да влезе в кожата на своята героиня, да се превърне в нея, да живее нейния живот, да мисли с нейната глава, да чувства с нейното сърце. Разбираш ли? Ти нямаш тази дарба. После, когато станеш известна и обичана, ще ти простят всичко — и липсата на фантазия, и бедността на сюжетните линии, ще те обикнат за стила и мислите ти. Но за да стане това, трябва първо да станеш известна и обичана, трябва да накараш читателя да прочете това, което ще напишеш, и да запомни името ти. Нещо повече, той трябва да запомни как е чел романа ти и не е бил в състояние да го остави по цели нощи, защото му е било интересно, защото романът ти го е завладял. И ти ще можеш да направиш това, ако вземеш ръкописа на своята приятелка и го поправиш. А аз, от своя страна, ще се постарая да пробутам романа в някое прилично периферно списание, където никой няма да мърмори, че ти си ми племенница. Ще организирам добро представяне в пресата, критици, за теб ще се заговори. Всичко ще се получи, Маечка, всичко ще се получи, ако ме слушаш.
— Но нали това е… кражба — промълви тя.
— Защо да е кражба? Нищо подобно. Ти вървиш през гората, виждаш на земята да се търкаля парче дърво и разбираш, че то е точно с размера и формата, които ти трябват, за да издялаш дървената фигурка, която си замислила много отдавна. Или вземаш това парче дърво, донасяш го вкъщи и създаваш шедьовър, или не го вземаш и то продължава да се търкаля на земята, никому непотребно и незабелязано от никого. Нима това е кражба — да вземеш дървото и да го превърнеш в прекрасна статуетка, на която хората ще се любуват?
— Парчето дърво никой не го е направил, никой не е вложил в него своя труд — упорито възрази Мая.
— Добре — сговорчиво се съгласи Георгий Степанович, — нека не е парче дърво. Нека е дървена фигурка — чепата, грозна, зле изработена, която някой е изхвърлил на бунището, защото не му е трябвала. Ти я виждаш и разбираш как можеш да я поправиш, за да я превърнеш в произведение на изкуството. Нима това е кражба?
Партийната конференция, на която се бе забавил бащата на Мая, завърши много късно, родителите й пристигнаха на вилата чак към полунощ и през цялото това време Георгий Степанович уговаря племенницата си, увещава я, привежда редица доводи и аргументи. И в края на краищата успя да я придума.
— През всичките тези години бях сигурна, че съм преправила ръкописа на Лена — тихо изрече Истомина. — И едва сега разбрах, че това не е било ръкопис… не е била измислена история. Фактически е било дневник. Тя е описвала собствения си живот. Ако знаех по-отрано, че Лена е имала брат, който се е самоубил, още тогава щях да се сетя. Но не съм знаела…
Не е знаела. Никой нищо не е знаел. Всички са били толкова чудесни, нищо незнаещи, нищо неразбиращи, а Олег Личко е изгнил в лудницата.
Никой не е принуждавал Елена Шляхтина да дава лъжливи показания срещу Личко, тя го е направила съвършено доброволно, спасявайки брат си. И не е имало никакъв таен живот, в който са били въвлечени други хора. Имало е един психично болен брат и една сестра, която го е следяла. Ето за какво са й трябвали болничните листове. Тя не е могла да се преструва на болна, за да не ходи на работа, а същевременно да напуска за цял ден общежитието, затова е отивала да „боледува“ у приятелка, която „се е грижела за нея“. Главоболие, виене на свят — как да провериш това, още повече че тя е имала недоизлекувана черепна травма. Симптомите на вегетативно-съдовата дистония са основание за издаване на болничен лист. Отворих папката, извадих нужните страници: точно така, всички дати на извършените убийства бяха в периоди, когато Шляхтина не е ходела на работа поради заболяване. Всъщност болничните листове бяха повече от престъпленията, но и това е разбираемо: Елена е трябвало систематично да наблюдава брат си, за да не изпусне началото на поредната криза.
