— Преживяванията на човек, който проумява, че негов близък е страховит убиец, и не знае какво да прави. Там е налице цялата гама от тези преживявания и емоции. Отначало е обикновеното любопитство, защото братът се държи странно, неадекватно, и ти се иска да разбереш какво се крие зад това. После е съжалението, когато вече знаеш, че той е душевноболен. Съчувствието. Стремежът да помогнеш. После ужасът, когато сестрата научава, че брат й изнасилва и убива деца. Тя не знае какво да прави — дали да го издаде, или да се преструва, че нищо не знае. Претегля кое й е по-скъпо: животът на чуждото дете, което той непременно ще убие, ако остане на свобода, или животът на родния й брат, този толкова любим човек, заедно с когото е пораснала. Тя се измъчва, преценява всичките „за“ и „против“.
Той внезапно замълча.
— И? — напрегнато попита Мая, завладяна от разказаната от вуйчо й история. — И какво решава накрая?
— Не се знае. Творбата не е завършена. Трябва всичко да се препише от начало до край, да се изгради композиционно, да се обмисли стилистиката и към всичко това да се добави добре премерен идеологически финал.
— Ако е идеологически премерен, тогава сестрата би трябвало да съобщи за брат си в милицията — замислено каза тя. — Но и това е някак… Не знам. Сега не живеем във времена, когато трябва да се възхищаваме на хора като Павлик Морозов.
— Така е — позасмя се Георгий Степанович. — Но не можем и да го оставим на свобода, за да продължава да убива деца. Това не е по съветски. Той трябва да умре. Сам да намери смъртта си. Например да го сгази кола или да се удави, или да се разболее от нещо неизлечимо. Тогава всичко ще бъде правилно. Злото е наказано, а на сестрата не се налага да става доносница. Както се казва, и вълкът сит, и агнето цяло. Е, какво, ще се заемеш ли?
— Разбира се. А какъв срок ми даваш? — делово попита Мая.
— Срок ли? — Той учудено повдигна вежди над дебелите рамки на модните си очила.
— Имам предвид, в кой брой планираш да го публикуваш?
— Ти какво, да не помисли, че съм решил да публикувам това в моята „Епоха“? — смая се Георгий Степанович. — Да не си полудяла! Още начаса ще ме уволнят от работа и ще ме изключат от партията.
Сега дойде нейният ред да се учудва.
— Но защо? Какво толкова скандално има в това?
— Е, как не разбираш? Нали всички знаят, че ти си ми племенница, аз те назначих на работа. Все още нямаш никакво име на писател и изведнъж — в списанието. Това се нарича протекционизъм. Здравата ще си изпатя. У нас мастити автори чакат с години да ги публикуваме, така че ако те вкарам в броя още с първата ти работа — не защото тя е гениална, а защото си моя роднина, просто няма да ме разберат. Да не искаш да ме скараш с цялата литературна общественост?
— Чакай, вуйчо Жора. — Мая разтърси глава. — Какво общо имам аз? Не става дума за мен…
— А за кого според теб става дума? Именно за теб. Ти трябва — тупна той с длан по папката, поставена пред него на масата — да преправиш това, да го препишеш и да го публикуваш под свое име. Какво, не ме ли разбра?
— Не. — Тя окончателно се обърка. — Защо под мое име? Защо не може това да се публикува от името на Лена? Да, аз ще свърша доста работа по редактирането, това може да се спомене в предговора…
— Глупаче. — Вуйчо й меко се усмихна. — Ти нищо не разбираш. Това ще бъде твоят пробив в литературата. Ти си много способно момиче, пишеш прекрасно, роден литератор си, имаш прекрасен изказ, свой собствен стил, но онова, което пишеш, не е интересно и не може да бъде интересно на никого.
Очите на Мая се напълниха със сълзи.
— Защо?
