Беше ми интересно да чета повестта на Мая Истомина. Героят преживяваше трагедия: беше погребал деветгодишната си дъщеря, прегазена от кола. Съдът бе признал шофьора за напълно невинен, тъй като карал с нормална, дори по-ниска скорост от позволената за дадения участък от пътя, било виновно самото момиче, което се втурнало да пресича на място, където нямало пешеходна пътека, през целия транспортен поток. Но съкрушеният от мъка баща не бил съгласен с решението на съда и си поставил за основна цел в живота да унищожи този негодник. Посветил няколко години, за да превърне живота на нещастния шофьор в ад, опитвайки се да го докара до самоубийство, като демонстрирал чудеса на жестока изобретателност. И докато го преследвал призракът на отмъщението, напълно съсипал собствения си живот. Такава една поучителна история.
Преди да отида да се запозная с писателката, аз се опитах да си спомня всичко, което знаех за нейното семейство. Не можех да си спомня каквото и да било. В моите записки пишеше, че Мая Виталевна Истомина, родена през 1950 година в Москва, живее в тристаен апартамент с мъжа си Евгений Николаевич Чаинов, също московчанин и неин връстник, че децата им са големи и живеят отделно и че в жилището им няма домашни животни. През времето, откакто работех в този район, а то беше повече от десет години, не се бе налагало да работя със семейството на писателката, а това означаваше, че те не бяха ставали жертва на престъпление и не се бяха развличали с битови скандали. Нашето познанство се изчерпваше с моето първо посещение у тях и попълването на паспорта на жилището, така че не само аз не я помнех, но и тя — мен. Обадих се на Истомина по телефона, като предварително бях готов да чуя учудено-недоволен тон, приказки колко е заета и че в близко време няма да може да отдели половин час за разговор с мен, но очакванията ми не се оправдаха. Тонът на Мая Виталевна наистина беше учуден, но аз не долових в него никакво недоволство:
— Ама моля ви се, заповядайте по всяко време, днес целия ден съм си вкъщи.
Това се казва късмет! Бързо си лъснах обувките, изопнах униформената куртка, грабнах папката и хукнах към писателката. Дори не взех колата, за пет минути стигнах пеш.
Мая Истомина, която ми отвори вратата, изглеждаше горе-долу така, както винаги си бях представял писателките на средна възраст. В моето въображение младите авторки трябва да бъдат грознички, зле подстригани, мършави, бледи и леко затормозени (да се чудиш просто откъде съм си го измислил това?), маститите писателки трябва да приличат на баба Барто1 (когато бях малък, просто не бях виждал портретите на никакви други писателки) или на Крупская2, а литературните дами между четирийсет и шейсет си ги представях точно като жената, която ме посрещна. Беше средна на ръст, набита, леко пълничка, с тъмна коса, вече забележимо посребряла, разпусната по раменете. Очила с модерни рамки, и то два чифта: едните на носа, вторите — на верижка — на гърдите. Вече бях виждал такова нещо у хора, които отдавна страдат от късогледство, а с годините са развили и далекогледство, обусловено от възрастта. Панталон, свободен джемпър в убит цвят, през чието деколте се виждаше златна верижка с пандантив в сложна, засукана форма.
Мая Виталевна ме заведе в хола, предложи ми чай или кафе и напълно благосклонно изслуша моите обяснения относно клуба.
— Смятате ли, че вашите пенсионери ще пожелаят да се срещнат с мен? — Тя поклати глава със съмнение.
— Че защо не?
— Е, аз не съм толкова известна, пък и вече са ме забравили като авторка на белетристика, през последните години не съм публикувала нищо, което би било интересно за тях. Последният ми роман излезе преди десет години, оттогава се занимавам само с преподаване и есеистика.
— А къде преподавате? — попитах.
— В Литературния институт, водя творчески семинар. Игор Владимирович, може ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— Това вероятно звучи глупаво, но… Някой ми беше казал, че нашият участъков милиционер е син на Владимир Дорошин. Сигурно лъжат, нали? Вероятно вече ви е омръзнало да отговаряте на този въпрос.
— А, не — разсмях се аз, — не лъжат. Наистина съм син на същия онзи Дорошин. А вие да не сте почитателка на класическото пеене?
— Честно да си призная, не — усмихна се тя. Усмивката на Истомина беше чудесна, мека и някак срамежлива, сякаш извиняваща се за нещо. — Тази страна на изкуството мина някак покрай мен. Но името е прочуто. Трудно ли е да бъдеш син на такава знаменитост?
— Ни най-малко. Виж, ако бях избрал музикалното поприще — тогава да, тогава щеше да е трудно, защото околните винаги щяха да се сещат за татко и да ме сравняват с него по талант. А на кого в милицията е интересен баритонът Дорошин? Повече от половината мои колеги не знаят по какво се различава баритонът от тенора, а деветдесет и пет процента нито веднъж в живота си не са слушали опера. Моят баща изобщо не ги интересува. Виж, ако бях син на министъра на вътрешните работи, в чудо щях да се видя. Но слава богу, не съм син на министър, а само на певец.
