Моите надежди, че маминка ще понесе поредната премиера на татко с олимпийско спокойствие, рухнаха. Предстоящата изява на Владимир Дорошин в „Аида“ в ролята на етиопския цар Амонасро се превърна за майка ми в Кошмар, после в Кошмарен ужас, и два дни преди спектакъла тя ридаеше в телефонната слушалка и настояваше да отида при нея незабавно. Свикнал съм с подобни ситуации и отдавна съм си отработил алгоритъм на действията за такива случаи, още повече че в моя международен паспорт се кипри дългосрочна шенгенска виза. Посещение в агенцията на „Аерофлот“, за да платя и взема запазения самолетен билет, после — в поликлиниката при лекаря, който е не само голям любител на операта, но и мой участъков терапевт, отнася се с разбиране към нервната система на маминка и ми дава болничен лист при първо поискване, после — при Валка Семьонов, за да се посъвещаваме, тъй като в мое отсъствие той трябва да поеме моя участък. Почистих с четчица смокинга (маминка не признава никакво друго облекло за премиера), опаковах го в куфарчето, нахвърлях в малка чанта тоалетни принадлежности и една тениска, в случай че е много горещо, защото беше септември и в Барселона грееше слънце, предадох котките на грижите на Светка Безрядина и поех към летището.
От всички градове в чужбина, където ми се налага да ходя във връзка с татковите премиери и мамините Кошмарни ужаси, най-много обичам Барселона. Работата е там, че по рождение страдам от топографски кретенизъм и на непознато място веднага започвам да се оплитам в улиците и да губя посоките, а Барселона е проектирана предимно на квадратно-гнездовия принцип — поне в централната си част, от която аз и бездруго не се отдалечавам — и за да се изгубиш там, трябва да си по-тъп и от мен, а това, повярвайте ми, не всеки го може. Освен това в Барселона има един просто прекрасен булевард, наречен „Диагонал“, който пресича строго по диагонал целия град, и ако човек не се отклонява много от него, не може да се загуби дори при най-добро желание. Второто достойнство на Барселона в моите очи е фактът, че оперният театър „Лицеу“ се намира на булевард „Рамбъл“, който стига до крайбрежната улица. Тоест разхождаш си се по „Рамбъл“, пиеш бира или кафе на чист въздух, разглеждаш и купуваш сувенири от павилиончетата (непременно за добрия участъков лекар, както и за Валка Семьонов и неговото многобройно семейство), любуваш се на морето, дишаш морски въздух, гледаш чайките, после — в нужния момент — хоп! и вече си в гримьорната на татко, намъкваш донесения предварително смокинг и се отправяш с маминка към залата. Просто, лесно и удобно. Аз не съм голям любител на екскурзиите и разглеждането на забележителности не ме вдъхновява особено, затова предпочитам да се разхождам по булевард „Рамбъл“, като се отдалечавам по него най-много до половин километър. Само че близо до операта нямаше книжарници.
Наложи се да помоля за помощ мама, още повече че и без това трябваше с всички сили да отвличам вниманието й от Кошмарния ужас. Маминка похватно чуруликаше на езиците на всички страни, в които татко пееше редовно, и с удоволствие се съгласи да дойде с мен за книгата. В първата книжарница, в която влязохме, нямаха поредицата „Бележници“, нещо повече, младичките продавачки дори не бяха чували за такава поредица.
— Тази книжарница е малка — обнадежди ме маминка, — сега ще те заведа в една голяма книжарница, където имат всичко.
Но и там нямаше „Бележници“, а продавачките също така недоумяващо свиваха рамене и казваха, че не са чували за такава поредица.
— Напълно е възможно — авторитетно заяви мама. — Нали самият ти ми каза, че поредицата е адресирана към специалисти, а не към широката читателска публика, това е по-скоро научна литература и трябва да се търси в специализирани книжарници.
Вместо мечтаната разходка по „Рамбъл“, се наложи да се върнем в хотела, където имаше компютър, включен в интернет. Маминка ловко се зарови из сайтовете и след известно време озадачено каза:
— Егорушка, никъде не намирам да се споменава за тази поредица. Сигурен ли си, че е под общо заглавие „Бележници“?
— Сигурен съм — отговорих уверено.
— А как се казва издателството?
— Ох, не попитах за това. Но можем да се обадим на Истомина по телефона и да я попитаме, тя със сигурност знае.
— Ами добре, обади й се, защото, ако действаме напосоки, няма да намерим нищо.
