— Нито телефон, нито адрес?
— Не, Игор, нищо. Той каза, че е дошъл от Испания, живее там постоянно, в Москва е отседнал в хотел. Какъв е смисълът да ми оставя координати?
— Поне името му не запомнихте ли?
— Имам го записано. Сега, един момент…
Тя пошумоля край слушалката с някакви листове, сигурно преглеждаше миналогодишния си бележник.
— Намерих го. Сергей Иванович Клюев.
Но каква полза… Къде ти сега да търся из цяла Испания този Клюев? Защо ли изобщо попитах? Безсмислено. Сигурно си каза думата навикът ми — почувствах се на работа и забравих, че се намирам в чужбина.
— Извинете, Игор, че ви причиних толкова грижи. По дяволите тази книжка, не си губете времето с нея. Досещам се какво може да е станало.
— Какво?
— Издателството не е било голямо, този Клюев ме е излъгал, всъщност е било малко и току-що създадено. „Бележници“ е бил първият им проект, те са го измислили и са били сигурни, че ще е успешен. Но проектът се е провалил. Или нещо им се е случило и са фалирали, без да издадат нито една книга. Това е. Случват се такива неща, знам. Жалко, разбира се, но какво да се прави.
За миг ми се стори, че отново виждам усмивката й — предпазлива, сякаш тя се съмнява дори в правото си да се усмихва.
Един час преди спектакъла ние с мама вече седяхме в татковата гримьорна, по-нататък всичко продължи по обичайния ред: спектакъл, овации, цветя, вечеря, спане, обилна „петзвездна“ закуска, такси до летището, регистрация, паспортен контрол, два стека цигари от безмитния магазин за Светка Безрядина, повече от четири часа във въздуха — и ето че вече прибирах колата си от паркинга на Шереметево.
Край. У дома съм.
Секретарката Ларочка търпеливо стоеше до вратата в очакване шефът да благоволи да я забележи. Още от сутринта имаше чувството, че Лев Александрович сякаш не е на себе си, задава странни въпроси, не чува отговорите и очите му са някак необичайни или пък… През трите години, откакто работеше тук, Лара не беше виждала Аргунов с такива очи, а какво ли не бе се случвало: и трудности, и конфликти, и скандали, така че уж бе успяла да види шефа си във всякакви състояния. Обаче не. Днес той беше съвсем особен, неразбираем, така че Лара се притесняваше и не знаеше как да се държи, за да не ядоса началника, който инак винаги се държеше коректно, а дори и да повишаваше някому глас, то не и на нея, неговата секретарка.
Аргунов се бе навел над книжата на бюрото си, но Лара ясно виждаше, че не ги чете. Той обаче не вдигаше глава и не поглеждаше Лара, макар че само преди десет минути я бе повикал в кабинета си. Тя влезе и ето вече цели десет минути стоеше и се чувстваше като пълна глупачка, без да разбира какво става. Аргунов мълчеше, макар че нямаше как да не вижда застаналото на три метра от него момиче.
— Лев Александрович — полугласно го извика Лара за трети или четвърти път.
Този опит беше сполучлив, шефът вдигна очи и се втренчи в секретарката с поглед, изразяващ пълно недоумение.
— Да, Лара? Искахте нещо да ми кажете ли?
— Вие ме извикахте — сдържано отговори момичето, като се опита да скрие обидата си.
„Искахте нещо…“ Абе нищо не е искала. Вече минава седем, отдавна е време да си тръгва, а ето че стои тук като глупачка и чака неизвестно какво.
— Ах, да, Ларочка, извинете, разсеял съм се… Исках нещо да ви кажа… По дяволите, изхвръкнало ми е от ума. Извинете, за бога.
— Няма нищо, Лев Александрович — омекна тя.
Кой го знае, може наистина да има толкова сериозни проблеми, че да му се е запалила главата. Всичко се случва на този свят.
— Да ви направя ли чай? — съчувствено предложи тя.
— Не, не, благодаря. Извикайте колата, ще си тръгвам.
— Добре.
Тя се обади на шофьора на Аргунов, подреди бюрото си, изключи компютъра и кафе машината, смени си обувките — свали елегантните, на висок ток, и обу по-удобните, с които ходеше по улицата, освежи грима си и се приготви да си тръгне. Но не и преди да излезе шефът. Такива са правилата. Ако той сам не каже, че секретарката е свободна до утре, трябва да стои, докато той е в кабинета си.
А Аргунов още не си тръгва. Какво ли чака? Може би някой да му се обади по телефона? Защо тогава я помоли да извика колата? Чудна работа.
Лара с въздишка отвори чантата си и извади книгата, която четеше в мотрисата. Тя живееше в близкото Подмосковие, много време й отиваше за път, затова обикновено не излизаше от къщи без книга.
Успя да прочете десет страници, когато в приемната дойде Миша, шофьорът на Аргунов.
— Лара, случило ли се е нещо? Защо шефът не слиза? Или отменяме всичко и не пътуваме за никъде?
Тя сви рамене.
— Не знам. Нареди ми да извикам колата, не съм получавала никакви други нареждания.
— Защо не му звъннеш да го попиташ? Защото аз седя като глупак в колата, а по телевизията дават такъв мач… гледах го с охранителите. Ако още няма да тръгваме, да отида да погледам.
— Ти му се обади — сопна се Лара, която нещо недолюбваше Миша.
— Какво има бе, Лара? — учуди се момчето. — Конфликт на интереси ли, какво?
