— Не, просто Лев Александрович днес е някак неадекватен. Извика ме и после стърчах под носа му цял половин час, докато ме забеляза. А сетне се оказа, че не помни за какво ме е извикал. С една дума, ако желаеш, ти му се обади, аз не искам да си навличам неприятности.
За половината час тя, разбира се, доста преувеличи, но щеше ли да е жена, ако в разказите си предаваше събитията с точност до минута или сантиметър? Жените, за разлика от мъжете, са разказвачки по природа, а за разказвача първата и най-важна работа е да направи разказа интересен и ярък, инак ще бъде скучно. Мъжете излагат факти, а жените разказват истории, и това се състои цялата разлика.
В приемната имаше малък телевизор и Миша му хвърли жаден поглед.
— Лара, може ли да включа телевизора? Ще поседя тук, ще погледам мача.
— Включи го — хладно отвърна тя. — Само не увеличавай звука.
Аргунов излезе чак след четирийсет минути и Лариса със съжаление видя, че книгата й почти свършва и за пътя с метрото и електричката страниците явно няма да й стигнат.
— Не натискай газта, Миша — помоли Аргунов, — вали, пътят е мокър. Аз не бързам.
— Добре, Лев Александрович — кимна шофьорът, — няма.
Аргунов не се опасяваше нито от мокрия асфалт, нито от дъжда. Но той наистина не бързаше. А ако трябваше да бъде абсолютно честен спрямо себе си, Лев Александрович би трябвало да признае, че по всякакъв начин се опитва да отложи момента на прибирането си у дома. Защото вкъщи вече нямаше да може да се преструва, че нищо не се е случило, щеше да отвори гардероба в спалнята си и отново да види ТОВА.
Той видя ТОВА късно снощи, когато преди лягане вадеше от гардероба чиста пижама. ТОВА падна от горния рафт право в ръцете му. Малка тениска за седем-осемгодишно дете, жълтичка, със смешен заек на гърдите. В първия момент той се вцепени, после трескаво напъха тениската обратно в гардероба, затвори вратата и с треперещи ръце я заключи, сякаш парчето жълт трикотаж беше живо и можеше да изпълзи от там, да му се нахвърли, когато спи, и да го удуши.
През нощта не смееше да заспи, а вероятно не би могъл дори и да искаше. Лежеше, вслушваше се в себе си, вглеждаше се в себе си, спомняше си и изстиваше от ужас. Нима всичко се бе върнало?
… Бяха минали почти трийсет години, но той и до ден-днешен не можеше да си спомни случилото се тогава, без да изпадне в ужас и да се разтрепери. Тогава, през седемдесет и пета, той намери в апартамента си, в нощното шкафче до дивана, коланче от детска рокличка, бяло на червени точици. Отначало се чудеше и недоумяваше, дори се смееше на неочакваната находка и весело, доколкото си спомняше, на бутилка евтино вино в кухнята на апартамента си, с шеги и закачки разказа за това на приятеля си Славка Ситников. Отначало и Славка се посмя, после изведнъж стана необичайно сериозен.
— Слушай, Льовка, ами че това е лошо — угрижено каза той. — Много лошо.
— Защо? — не разбра Льова.
— Ами разбираш ли… С една дума, аз не бива да ти го казвам, защото… е, нали схващаш. Това е класифицирана информация, не бива да се разгласява. Абе работата е там, че…
Славка се помота, направи солидна пауза, започна да налива вино в чашите. Льова Аргунов все още нищо не разбираше, но го обзе толкова остра тревога, че просто му беше трудно да я понесе.
— Стига си протакал де! — подвикна той на приятеля си. — Щом си решил да ми кажеш — говори, защото ме уплаши до смърт.
— Абе… нали знаеш, в градския комитет аз работя в отдела, който наблюдава административните органи, включително милицията. Та значи при нас задължително се изпращат сведения за произшествията в града. Само че, Льова, нищо не съм ти казвал, нали така?
— Ами ти и бездруго нищо не си ми казал. Можеш ли ясно да ми обясниш каква е тая история с коланчето?
— Разбираш ли, в Москва се е появил маниак, който отвлича малки деца от детски градини и училища. Убива ги и… е, разни неща. Няма да ти разказвам с подробности. Цялата милиция е на нокти, почти цяла година го търсят. Само че, Льова, повтарям, тази информация е класифицирана, в никакъв случай не бива да се разгласява, иначе в града ще настане паника.
— Абе разбирам — ядосано подвикна Аргунов. — Само че аз какво общо имам?
— Льовка, не ми се сърди, но спомняш ли си, ти веднъж ми каза, че като малък си имал пристъпи… Е, страдал си от нещо като лунатизъм.
— Сомнамбулизъм — потвърди Аргунов.
— Ходел си някъде насън, а после не си можел да си спомниш къде си бил и какво си правил. Дори веднъж за малко да те изгонят от пионерски лагер заради това. Нали?
— Така беше. И какво? Искаш да кажеш, че съм ходил някъде насън и съм откраднал това идиотско коланче? Ами че аз вече от много години не съм имал такива пристъпи.
— Льова, чуй ме. — Ситников посегна за цигарите си и трескаво запали една. — Твоите родители работят в Дубна3 и си идват в Москва само от време на време.
— Е, и?
