— Но поне не е ли споменавала за някакви свои познати? — покрусено попита Андрей. — Каквито и да е имена, Мая Виталевна, умолявам ви. Вие сте последната ми надежда. Може би сте я запознавали с някои свои приятели или роднини и те после са контактували без вас? Спомнете си, моля ви!
— Не — поклати глава тя. — Нямахме никакви общи познати. Но ще помисля още и ако си спомня нещо, ще ви се обадя.
Андрей й благодари за изгубеното време и готовността й да помогне, но имаше чувството, че се е изправил пред изящна желязна врата. Зад нея определено има нещо, това „нещо“ дори може да се зърне, но е невъзможно да се пипне.
— Не обичам есента — тежко проточи Даря и лениво измуши изпод одеялото тънката си мургава ръка с ярък маникюр. — Такава скука е…
— Скучно ти е, защото нямаме работа, а не защото е есен — също тъй лениво й възрази легналият до нея мъж. — Радвай се на тази пауза, почивай си, наслаждавай се на живота.
— Че на какво да се наслаждавам? — капризно отвърна тя.
— Ако искаш, ще отидем някъде, където е топло и можем да се къпем. Например в Обединените арабски емирства. Или в Европа, ще ти устроим един хубав шопинг. А и тук, в Москва, можем да намерим развлечения, стига да имаш желание.
— Иии, стига! — Даря скри ръката си обратно под одеялото и този път измуши крака си. — Трябва ми драйв4, хазарт, всичко да ври и кипи, нищо да не излиза — и да рухвам в бездната на отчаянието, а после да озверявам, да започвам да троша всичко наоколо — и хоп, всичко да се получи, да изляза победител. Ето това обичам, а не някакъв си шопинг.
— Да излезеш победител, а? — скептично присви очи мъжът.
— Е, не просто аз. Ние с теб. Ние да сме победители. Не се заяждай.
— И не ми говори, че не обичаш шопинга — кой, ако не аз, е бил свидетел на твоите безумства по бутиците. Особено в Париж.
— Това е друго, Димка, съвсем друго. Шопингът след успешно проведена операция е нещо като награда, като заслужена почивка. А да харча пари за дрешки и други глупости просто от скука — не, това не ме вълнува. След последния ни рейд аз се възнаградих по достойнство, а сега вече две седмици се излежаваме. Защо не потърсим нещо сами? Още от лятото съм хвърлила око на една фирмичка, тя ще се предаде лесно — няма да има проблеми, и ако ти намериш купувач…
— Дашка, кротувай. — Дима тежко се обърна на другия си хълбок, за да вижда лицето й. — Нямам сили, остави ме да си почина. Нека поне се наспим като хората.
— Ама докога ще спим бе, човек! — възмути се тя. — Вече две седмици само спим и ядем, спим и ядем, писна ми. Времето си върви, а ние не печелим пари.
Пари… Дима, който по принцип не беше склонен към сантименти, изпита остър пристъп на жал към своята приятелка-колежка-партньорка. Той знаеше, че Даря никога не е била нито алчна, нито свидлива, просто животът й се бе подредил по този начин. Случва се и така — всички нещастия да се струпат върху една и съща глава. Цялото й детство и младост бяха преминали под два знака: нищета и болести. В семейството й бяха боледували всички, освен самата нея, и то бяха боледували тежко. Баби, дядовци, родители, по-малката й сестра — и за всички се бе налагало да се грижи тя, да изнася гърнетата на старците и да ги храни с лъжичка. Първо майката на Даря, а после и баща й бяха останали инвалиди, и то такива, че не можеха да работят, а живееха от инвалидните си пенсии. Брояха копейките, едва свързваха двата края за храна и лекарства, а за що-годе прилично облекло на момичетата и дума не можеше да става. Даша добре си спомняше своето постоянно раздразнение, умора, срама заради старомодния си вид. Всичко това постепенно прерасна в омраза към семейството, което само боледуваше и нищо не печелеше. Когато порасна и започна добре да припечелва, тя си постави цел: да спечели толкова пари, че да й стигнат за дълъг живот, до дълбока старост, при добро здраве, и от никого да не зависи. Ако трябва, ще си намери добра болногледачка, но никога няма да моли децата си или други роднини да се грижат за нея, за да не я намразят по същия начин и да не очакват скришом смъртта й. Трябваха й пари, много пари, и тя ги печелеше фанатично, почти в изстъпление, без да знае умора и да иска почивка. Ето защо принудителното прекъсване в работата тя приемаше почти като катастрофа.
