Матвей се обади точно в момента, когато те дояждаха последните картофчета, като ги топяха в кетчуп.
— Ето на! — Дима затвори телефона и весело погледна Даша. — Писмото е дошло от банка „Руски кредит“, а по-точно — от тяхното управление по икономическа безопасност.
— Супер! — радостно възкликна тя. — Тогава няма проблеми. Започваме.
— Може би първо ще пийнем кафенце? — с усмивка попита той.
— Ще пийнем, то се знае. Аз ще го сваря, а ти отивай да напишеш отговора. Хайде върви де, Димуля, не губи време.
След срещата с онзи Андрей Мусатов в дома на писателката Истомина минаха почти две седмици и покрай грижите на ежедневната си работа аз дори не си спомнях за този странен гостенин. Моята задача е да не допусна жителите на моя район да попаднат в лапите на мошеници и бандити, а тъй като Мусатов не приличаше нито на едните, нито на другите, се успокоих. Спокойствието ми обаче не трая дълго.
От известието за гибелта на един служител от нашето окръжно управление изпаднах в шок. Не се познавах с него отблизо, но бях сигурен, че този усмихнат енергичен човек живее в пълно съгласие и със себе си, и с околния свят. Във всеки случай, външно той правеше точно такова впечатление. И изведнъж… Не загинал при изпълнение на служебния си дълг, а се застрелял в работния си кабинет. Или все пак е загинал, тоест бил е застрелян?
То се знае, в управлението се вдигна голяма шумотевица, пристигнаха следователи и се захванаха да тормозят всекиго от нас: не сме ли забелязали нещо странно в поведението му, дали е имало някакви изказвания или настроения, които да подсказват за тежка депресия… все в този дух. Докато слушах въпросите и добросъвестно отговарях на тях, аз изпитвах някакво вътрешно неудобство — дребно, но натрапчиво, сякаш през устата ми е влетяла мушица и сега се мята из хранопровода или трахеята ми.
Когато схванах каква е тази мушица, аз се обадих по телефона на Истомина и я попитах дали Мусатов й е оставил своите координати.
— Разбира се — учуди се Мая Виталевна, — нали ме помоли да му се обадя, ако си спомня още нещо.
— Но вие още не сте си спомнили.
— Засега не.
— А ще ми дадете ли телефона му?
Истомина ми продиктува номера и аз веднага се обадих на Андрей. Беше разгарът на работния ден, затова не усуквах много.
— Имам една идея. Дори две. Ако ви е интересно, можем да се срещнем — съобщих кратко, след като се представих и се убедих, че Мусатов, неизвестно защо, прекрасно си ме спомня. Виж го ти, аз пък почти го бях забравил.
— Мога да дойда, където кажете — с готовност отговори той.
— Имате ли нещо против котките? Например алергия или просто неприязън?
— Не, не, обичам животните, всякакви животни.
— Тогава да се видим в моя дом — предложих аз. — Запишете си адреса.
До края на работния ден оставаха още четири часа, а аз вече така се бях скапал, че бях готов да падна и да заспя направо в кабинета си, ето защо перспективата да прекарам вечерта на обществено място, и то облечен в униформа, ме хвърляше в ужас. Искаше ми се да се преоблека в домашни дрехи, да пийна нещо и да се отпусна — все пак разпитите по дело за евентуално самоубийство ужасно разклащат психиката. Виж, непосредствената близост на моите любими котараци и котки много ми помага да възстановя въпросната разклатена психика. С една дума, искаше ми се по-скоро да споделя съображенията си с Мусатов, но същевременно ужасно ми се прибираше вкъщи.
Мусатов, който пристигна точно в определеното време, веднага отвори куфарчето си и извади бутилка хубаво уиски. Точен мъж, възпитан. Аз, на свой ред, любезно му предложих да сподели скромната ми трапеза, състояща се от леко препечена шунка и пресни зеленчуци. Днес просто нямах сили да напазарувам и вечерях с това, което бе останало в хладилника след обилната ми закуска. Както можете да се досетите, не бе останало много.
— А къде е котката ви? — Андрей се оглеждаше наоколо в търсене на обещаното животно.
Наивник, мисли си, че звярът ми е един. Нищо, ще му дойде времето и ще научи.
— Крие се — отговорих уклончиво, без да навлизам в количествените характеристики на моята менажерия, а вместо това бързо сервирах масата в хола. — Страхува се от външни хора. Сега ще й замирише на шунка и ще довтаса.
— Аз пък съм чувал, че на котките не бива да се дава от храната на стопаните им.
— Не бива — съгласих се аз. — Но котките не знаят това и си искат, ако им е вкусно.
— И вие какво, не им давате? — недоверчиво попита той.
— Давам, и още как — позасмях се аз. — Сърцето ми не е от камък. Но по мъничко, и то не от всичко. Само кашкавал и варено пиле.
Донесох от кухнята вечерята, изпихме по една чашка и пристъпихме към храненето.
Първи, както обикновено, пристигна Ринго, който смяташе, че като старши не му подобава да се страхува прекалено дълго, това подронва репутацията му на ръководител.
— Майчице! — ахна Андрей, когато видя големия осемкилограмов котарак с костенурска окраска. — Какъв красавец! Сибирски ли е?
— Именно — с голямо удоволствие потвърдих аз.
