Дмитрий Найдьонов и Даря Брайко бяха любовници от дълги години и също толкова отдавнашни партньори. Зад гърба на всеки от тях бе останал по някой и друг не съвсем сполучлив брак. Даря бе имала цели два, затова пък Дима си имаше момченце. Ето вече близо четири години те бяха заедно и заедно печелеха парите си, като помагаха на едни фирми да поглъщат други. Това, с което се занимаваха, носеше официалното название „рейдърство“. Естествено вършеха тази работа не сами двамата, напротив. Разполагаха с ловки юристи, опитни икономисти, чевръсти специалисти по преговори и зъбати пиари. А за себе си Дмитрий и Даря бяха оставили стратегическото и тактическото планиране, непрестанния контрол над всяка стъпка в операцията, над всяко взето решение и — най-важното в тяхната работа — търсенето на възложители. Тяхната рейдърска фирма не беше толкова известна, че възложителите да чакат на опашка, така че трябваше да търсят желаещи да „излапат“ чуждо предприятие, и то да го правят така, че тези желаещи да им се доверят.
— Я да видя какво си намерила — каза Дмитрий, стана от леглото и си наметна халата.
Включи компютъра и влезе в интернет.
— Провери пощата — чу се приглушеният глас на Даша, която говореше, свряла нос във възглавницата.
Дима защрака с мишката и след малко учудено подсвирна:
— Пророчица излезе, Дашка! Имаме клиент.
Даря скочи от леглото като пружина, а след минута, увита в одеялото, вече стоеше до Дима пред компютъра.
— Покажи ми!
— Ами ето, чети. Или да ти го разпечатам?
— Не, ще го прочета на екрана.
Тя бързо хвърли поглед върху няколкото реда, после ги прочете втори път, вече по-бавно.
— Ама това е посредник — промърмори разочаровано или може би ядосано.
— Е, какво значение има това за нас? Работата е една и съща.
— Но ние не знаем кой възлага работата. Аз не обичам така.
— Чакай, Дашуня, не се ядосвай. Никой не крие от теб възложителя, просто е глупаво още в първото писмо да си разкрият всички карти. Авторът на писмото е посредник, неговата задача е да намери рейдъри за своя довереник, тоест засега той ни предлага работата, която ние може и да не приемем. Защо трябва да ни дава излишна информация? Виж, ако се съгласим, тогава той ще ни каже всичко. Е де, Дашка, защо не се радваш? Та ти току-що хленчеше и страдаше, че седиш без работа. Ето ти работа сега.
— Лошо е, той дори не се е подписал — упорстваше Даря. — Не е посочил и кого ще „кошмарим“. Тъмна личност.
— Дашуня, такъв е нашият бизнес — търпеливо я увещаваше Дима. — Той самият е тъмен, а който знае много, бързо остарява, това е стара истина. Искаш ли да се обадя на Матвей, той да провери адреса?
— Обади му се — кимна тя. — А аз междувременно ще сготвя нещо.
Успокоена, тя отиде в кухнята. В техния екип, освен останалите, беше и изключителният хакер Матвей, който с удоволствие изпълняваше и най-сложните задачи по разбиване на компютърната база на предприятия, по които те работеха в момента, но не се гнусеше и от простички задачи, каквато смяташе да му възложи сега Дмитрий Найдьонов: да провери на кого принадлежи електронният адрес, от който бе пристигнало писмото без подпис.
В периоди на застой или лошо настроение Даря напълно губеше апетит, но започнеха ли работа, поглъщаше храна като обезумяла слоница. Като гледаше нейната тънка, крехка фигурка, човек просто не би могъл да предположи, че тя побира в себе си такова количество храна, а най-важното — беше абсолютно непонятно къде побира всичко това, защото тя като че ли никога не напълняваше. Впрочем трябва да отбележим, че в периодите, когато губеше апетит и ядеше малко, сякаш по задължение, тя и не отслабваше. Човек имаше чувството, че тялото на Даря Брайко съществува някак съвсем отделно от храносмилателните и обменните процеси, протичащи в него.
Дима възложи работата на Матвей и влезе в банята. Вече свеж, грижливо избръснат, с мокра коса, той се появи в кухнята точно в момента, когато в два тигана се допържваха две свински пържоли с невероятни размери, а в трети — вече покрили се със златна коричка пържени картофи. Дима отдавна бе престанал да се учудва на още една смайваща дарба на неговата любовница: тя готвеше феноменално бързо, при това не в ущърб на качеството. Всичко пееше в ръцете й, всичко ставаше сякаш от само себе си. Вземеше ли в едната ръка нож, а в другата — картоф, обеленото жълтеникаво кореноплодно след секунда по вълшебен начин се озоваваше в паницата с вода.
Огромната пържола, придружена от купчина пържени картофи, беше недвусмислен знак.
— Значи ще работим? — доволен, попита Дима.
— Ха, че как! Разбира се.
— Ами нещо ми се беше сторило, че се съмняваш…
— А! — Даря махна с ръка, стиснала ножа. — Съмненията са си съмнения, а работата — работа. Никакви съмнения не могат да ми попречат да работя и да печеля. Просто съмненията, ако се породят, трябва да се разпръскват и това става допълнителна точка в нашите планове — това е всичко. Глупаво е да отказваш работа, ако нещо не разбираш. Щом не разбираш — събери информация и разбери.
