Тя винаги пишеше най-хубавите съчинения в класа и нито за миг не се съмняваше, че ще стане писателка. Много й се искаше да стане писателка и сериозно се готвеше да кандидатства в Литературния институт, успешно издържа творческия конкурс, като представи три разказа. Включиха я в семинара на известен белетрист. Още щом Мая стана студентка, баща й издейства за нея отделно жилище — гарсониера. В онези години дори с неговите връзки и възможности бе нереално да осигуриш едностаен апартамент за сам човек. Затова пък гарсониерата беше просторна, светла, в нов блок и в хубав район, на тиха зелена улица в самия център на Москва.
Тя се запозна с Лена Шляхтина през пролетта, когато завършваше първи курс. Лена кандидатстваше за Литературния институт и представяше свои произведения за конкурса.
— Ако не ме приемат, през лятото ще кандидатствам за университета, журналистика — каза Лена. — И така може да се стане писател.
На творческия конкурс отхвърлиха Шляхтина, нито един майстор на словото не я взе в своя семинар и момичето се сбогува с Мая до юли, когато смяташе да се върне, за да държи изпити за университета. Понеже знаеше, че Лена живее някъде далеч и придвижването й до Москва е бавно и сложно, Мая предложи:
— Когато дойдеш през юли, можеш да поживееш при мен, ако искаш. Ще се готвиш за изпитите спокойно, никой няма да ти пречи, а аз, ако трябва, ще ти помагам с едно друго. Все пак отделното жилище не е като университетското общежитие, там е невъзможно да учиш — знам това, разказвали са ми.
Лена прие предложението и в началото на юли, когато дойде време да се подават документите, се настани у Мая Истомина. Двете не се сближиха кой знае колко, но живееха мирно, не се караха, деляха поравно битовите задължения, макар че Мая често се опитваше да свърши повече работа: да стане по-рано, докато Лена още спи, да измие нещо, да сготви. Тя ужасно се страхуваше да не би на Лена да й се пада повече домакинска работа, да не би гостенката да си помисли, че Мая използва момичето от село като безплатна прислужница. Комплексите на заможното притеснително момиче далеч не бяха изчезнали.
За специалността журналистика също се държеше творчески конкурс, който Лена издържа, но я скъсаха на изпитите. Според комисията текстовете, написани от нея, били интересни, но от гледна точка на руския език — абсолютно неграмотни.
— Ще започна работа, а следващата година пак ще кандидатствам — решително заяви Лена. — Ще докажа на всички, че мога да пиша. И ще пиша.
Тя започна работа в „Червеният октомври“, получи място в общежитието, но периодично живееше и у Мая — понякога по пет-седем дни, а понякога и по две седмици. Упорито пишеше очерци и разкази и през пролетта отново представи някои от тях на конкурсите за Литературния институт и за журналистическия факултет. Този път я отхвърлиха и на двата конкурса…
— Защо, наистина ли пишеше лошо? — попита Андрей.
Истомина помълча, почуди се какво да отговори.
— Не мога да обсъждам това — отговори уклончиво накрая.
— Но защо?
— Мисля, че не е етично. Коя съм аз, та да съдя кой пише добре и кой — лошо? Комисиите са решили, че Лена не пише достатъчно добре, а моето мнение няма никакво значение.
— И все пак, Мая Виталевна — настояваше Андрей. — Имаше ли Шляхтина литературни способности?
— Не знам. Не съм чела това, което пишеше.
— Тоест как?! Изобщо не сте чели нейни работи? — слиса се Андрей.
— Изобщо. Не смятах, че имам право да искам да ми показва какво пише. А самата тя не изразяваше подобно желание.
— Нищо не разбирам… А защо не сте могли да поискате? Не се ли интересувахте? Нали самата вие сте учели в Литературния институт…
— Разберете, Андрей, тези неща са толкова деликатни, че… Господи, как да ви го обясня! Представете си, че бях прочела разказ, написан от Лена. Да допуснем, че той не ми е харесал и съм намерила в него някакви недостатъци. Какво можех да й кажа? Че разказът е написан лошо? И как щеше да звучи това, изречено от мен? Коя съм аз в края на краищата? Студентка, самата тя още не писателка, но от друга страна, живее в отделно жилище, не си брои джобните пари, облича се във вносни дрешки и има такъв баща, че не се знае дали са я приели в института заради таланта й или заради баща й. Ами че аз нямаше да смея да гъкна! Можете ли да разберете това?
— Честно казано, трудно — призна Мусатов.
