— Преди всичко трябва да поговорите с майка си — колкото бе възможно по-меко казах аз. — Помолете я да си припомни всички приятели и познати на мъжа й, включително и колеги. Сред тях сигурно ще се намери някой, който е бил по-близък с него и може да е знаел за познанството на Личко с млада красива жена.
— И за какво ще ми е това? — Андрей се намръщи. — Аз и бездруго не се съмнявам, че са се познавали. Какво ще ми даде още едно потвърждение на този факт?
— Вие не разбирате. — Бях търпелив като учител на умствено изостанали. — Да речем, че имате приятелка, дама на сърцето, а също и близък приятел. Запознавате ги, това е естествено. Или не ги запознавате, но често говорите на приятеля си за нея. Например, че тя е заминала при леля си във Волгоград или че посещава някакви курсове, или че има приятелка Маша, просто непоносимо същество, което с часове говори по телефона и тормози вашето момиче с какви ли не глупости, като ви пречи да се отдавате на интимни радости. Бихте разказали такива неща на приятеля си, нали? Защо не? Това е нормално.
— Е, общо взето, да — съгласи се той. — Нормално е.
— И когато ние отидем при този ваш приятел и го попитаме какво знае той за вашето момиче, той ни разказва, че тя е посещавала някакви курсове, че има леля във Волгоград, а в Москва има шантава приятелка на име Маша. След което ние намираме във Волгоград лелята, а в Москва — курсовете и Маша, и им задаваме вече напълно конкретни въпроси за вашата приятелка. Хората, които са знаели за познанството на Личко и Шляхтина, може да знаят нещо за самата Шляхтина — или нещо за живота й, или за други нейни познати. Тук важното е да се намери краят на нишката, който можем да дръпнем. Засега вие нямате в ръцете си този край, във всеки случай издирванията откъм страната на самата Шляхтина не ви дадоха резултат. Защо тогава да не се опитате да го потърсите откъм страната на Личко? Какво ще загубите?
Разговаряхме още час и аз през цялото време със страх очаквах, че Мусатов може да прецени моето съчувствие към съдбата му като намек за желание да сътруднича и да ми направи конкретно предложение. Тогава трябваше да отказвам, а той можеше да ми предложи пари, след което аз трябваше да му обясня, че не ми е интересно да се занимавам с неговите археологически издирвания, а парите си печеля по съвсем друг начин, много по-приятен. Тогава той щеше да се обиди и да си тръгне, а аз щях да се чувствам виновен, с една дума — нищо добро. И защо ли като някой глупак се набърках в тази работа? Е, отначало както и да е — Мая ме помоли да отида и да поседя там, но защо се намесих днес? Какво, аз ли съм най-услужливият милиционер на света? Човекът си има проблем, нека си го решава, какво общо имам аз? От къде на къде? Очевидно трите дни, запълнени от край до край с приказки за самоубийството на колегата ни, съвсем ме бяха извадили от релси.
Но за мое огромно облекчение Мусатов нищо не ми предложи и за нищо не ме помоли, само ми благодареше и грижливо си записваше моите шантави идеи. В частност го посъветвах хубавичко да поразсъждава, да осмисли собствения си житейски опит и да състави за Мая Виталевна кратък въпросник, който би й помогнал да опресни спомените си за Елена Шляхтина. Например дали са ходили заедно на кино или театър? Или пък на изложби, концерти, литературни четения? Не са ли срещали по тези места познати или на Мая, или на самата Лена? Дали Мая не я е запознала с някого?
Истомина заяви, че с Шляхтина не са имали общи познати, но обикновено под общи познати ние разбираме хора, с които общуваме сравнително редовно. Ако аз вървя по улицата с някого, срещна познат и представя познатите си един на друг, след което ние приятно побъбрим пет минути и се разделим, на мен и през ум няма да ми мине да смятам тези хора за „общи познати“. Да, назовал съм имената им, те са си подали ръка и така всичко е приключило. Те няма да се срещнат никога повече. Но тук ние, хората, правим голяма грешка. Защо смятаме, че те никога няма да се срещнат? Като нищо може да се срещнат и да се познаят, а после да се виждат, без да ми казват за това. Колко пъти се е случвало… Една моя приятелка се омъжи за един такъв мой приятел, с когото се срещнахме случайно на излизане от някакъв ресторант. Научих, че са станали близки, едва когато получих поканата им за сватба.
Нямаше да е лошо също Мая Виталевна да си спомни дали някой е идвал в дома й в дните, когато при нея е живеела Лена. Ако е идвал, как тя е представяла Лена, как са общували с госта или гостенката. Тези хора също може по-късно да са срещнали някъде Шляхтина, да са се заприказвали и… така нататък.
Измислих още няколко начина, които биха могли да улеснят както процеса на припомнянето, така и издирването на точно онези краища на нишката, които бихме могли да дръпнем. Едни краища несъмнено щяха да се скъсат веднага, други — малко по-късно, но щяха да се намерят и такива, които можеха да размотаят цялата макара. Или цялото кълбо, както ви е по-удобно.
