— Повечко. — Тя отново щастливо се усмихна. — Гриша тръгна с приятелчета на баня, ще откарат до късно през нощта.
Вячеслав Антонович неодобрително поклати глава:
— Пак ли ще се прибере пиян? Знам ги аз тези бани с приятелчета.
— Това се нарича „леко на градус“ — разсмя се тя. — Аз нямам нищо против. Хайде, хайде да сядаме на масата по-скоро, толкова съм се затъжила за теб.
„Затъжила съм се“ се отнасяше естествено не за вечерята, а за онова, което щеше да става после.
Онова, което ставаше „после“, възхищаваше и същевременно плашеше Ситников, отпускаше го и в същото време го напрягаше. Той безумно обичаше Олеся, обичаше я така, както май не бе обичал никоя друга в живота си. През всичките пет години, откакто бяха заедно, така и не беше свикнал с тази любов, както не бе свикнал и с факта, че Олеся му отговаряше с взаимност. Целият ужас на положението се състоеше в обстоятелството, че той не й вярваше. Ей така някак. Страстно я обичаше, постоянно получаваше потвърждения за ответното й чувство, но не й вярваше. Сигурно това беше просто навик: на никого да не вярва.
Прегръщаше я — и не й вярваше, целуваше я — и не й вярваше, прекарваше дълги часове с нея в леглото, а понякога, когато ситуацията позволяваше — и цели нощи, пиеше кафето, което тя му носеше в леглото, лежеше с нея в пенливата вана, водеше я в извънградския клуб да яздят, ходеше с нея в казиното, слушаше любовните й думи — и не й вярваше. Вероятно именно за да притъпи това недоверие, се държеше с нея като диктатор, на когото е невъзможно да не се подчиниш.
… Преди пет години той за пръв път отиде на курорт сам. На жена му бяха открили рак, бяха казали, че е безнадеждно и че тя ще боледува дълго, бяха й предписали някакво поддържащо лечение, което нямаше да я спаси от рака, но поне донякъде щеше да облекчи живота й. Олга Павловна не изискваше повишено внимание към нея и сама настояваше мъжът й да отиде на Алпите да покара ски, както той правеше вече няколко години поред. Движението, притокът на адреналин, чистият прекрасен въздух и здравият сън го зареждаха със здраве и сила за цяла година работа. Вячеслав Антонович остави Олга на грижите на сина си и една самотна роднина и замина за Гармиш-Партенкирхен, любимия си баварски ски курорт.
През първите три дни, освободил ума си от всякакви мисли, той се наслаждаваше на стръмните склонове, изкачваше се на Цугшпице и се стараеше да попие в себе си цялата заобикаляща го белота и синева. На четвъртия ден срещна Олеся.
Този ден беше решил да се качи на Хаусберг, да покара на най-умерените, „червени“ писти и повечко да поседи в някое ресторантче на открито, да се попече и да почете. Носеше си някаква увлекателна книга, беше я отворил предната вечер и едва я бе оставил, а сега нямаше търпение да научи какво ще стане по-нататък, но и не му се искаше да жертва ските. Реши да съчетае двете удоволствия, пъхна книгата в сака, паркира взетата под наем кола на огромния паркинг пред лифта, смени маратонките с тежки обувки за ски, купи си билет и пое нагоре.
Слезе от лифта и веднага изпита познатата заливаща те радост от пружиниращия бяло-синкав простор, изпълнен с въздух, който може да се пие като вода. Беше съвсем рано, малко след девет, и горе все още имаше малко хора. Ситников разчиташе да се попързаля, докато няма навалица, а след час — час и половина да се настани до една от поставените направо на снега дълги дървени маси, да поиска чай с апфелщрудел — топъл ябълков сладкиш със сладолед и разбита сметана, да отвори книгата и да се наслади на увлекателния сюжет.
Сложи ските и леко се заплъзга към ресторанта, където имаше заключващи се шкафчета, в които човек можеше да си остави сака. На минаване покрай медицинския пункт забеляза момиче, седнало на пейка. Яркочервеният му екип беше разкопчан и частично съблечен, на освободената ръка имаше гипсова превръзка. Лицето на момичето беше бледо и разстроено, в очите му блестяха гневни сълзи. Вячеслав Антонович разбра, че тя сигурно е дошла с първия лифт, който започва да работи в осем и половина, успяла е да се спусне веднъж и е наранила ръката си. „Горкичката — със съчувствена усмивка си помисли той, — сигурно е начинаеща, нарочно се е качила толкова рано, за да се попързаля, докато склоновете са празни, и веднага е паднала“. И едва по-късно почувства как нещо вътре в него се сви и избухна с такава сила, че от очите му едва не бликнаха сълзи. Ужасно му дожаля за това момиче, което седеше в тъжна и ядосана самота, и му се дощя да й каже нещо утешително. Ситников дори не се замисли на какъв език ще й го каже — той моментално и безпогрешно разпознаваше съотечествениците си. Момичето с червения клин несъмнено беше рускиня.
