Сутрин ходеха по склоновете, а следобед Ситников я развеждаше из града, пиеха кафе с чудни десерти в сладкарницата на Банхофщрасе. Олеся изпитваше опасения от баварската кухня, ястията й изглеждаха прекалено изобилни и калорични, затова за вечеря отиваха в елегантното ресторантче „Ел Греко“, където тихо звучеше гръцка музика. Младите симпатични гръцки сервитьори приветливо се усмихваха и им поднасяха вкусна и достатъчно диетична средиземноморска храна: печени на грил зеленчуци, риба, агнешки ребърца и сос „цацики“, в който Олеся просто се влюби. Тя усърдно учеше гръцките думи, отпечатани на салфетките, и след няколко дни смело изричаше „калимера“, когато влизаше в ресторанта, и „то логариазмо“, когато трябваше да поискат сметката, както и „паракало“ и „евхаристо“, което означаваше „моля“ и „благодаря“. След вечеря отново се разхождаха, наслаждавайки се на тихо сипещия се сняг, и вече накрая, на прибиране в хотела, изпиваха в бара по чаша червено вино. Ситников, който се грижеше за формата си, не си позволяваше друг алкохол по време на почивката. Олеся също нямаше влечение към концентратите.
Веднъж той й показа комплекс от мрачни сиви сгради и й обясни, че това е център за подготовка на специалните части на НАТО, а по-рано тук се е намирала натовската разузнавателна школа. Именно за нея бе говорил Михаил Тулев, героят на Георгий Жонов във филма за резидента. Тази информация остави Олеся абсолютно равнодушна, от което Вячеслав Антонович си направи извода, че дори да бе гледала филма, сигурно бе само веднъж и не си го спомняше добре. В този момент особено остро почувства трийсетте години, които ги деляха.
Ситников постоянно очакваше, че един прекрасен ден те ще се сблъскат с Олесиния приятел и непременно ще последва някаква грозна сцена. Градът беше малък, всички туристи се тъпчеха из едни и същи улички и срещата му изглеждаше неизбежна. Но кой знае защо, тя им се размина. Сигурно този тип наистина прекарваше цялото си време в компанията на безброй халби бира, а може и да бе напуснал Гармиш. Във всеки случай маршрутите им нито веднъж не се пресякоха, макар че и двата хотела се намираха близо до гарата, на около триста метра един от друг. Най-учудващото беше, че той дори не се опита да намери Олеся по мобилния й телефон. Вячеслав Антонович дълго се диви на този факт, после я попита.
— Ами изключила съм си мобилния, та да не ме тормози — равнодушно отвърна момичето. — Пък и му оставих напълно ясна бележка. Трябва да си пълен идиот, та след нея да се опитваш да ме намериш.
Вячеслав Антонович, който не забравяше обещанията си, я попита кога иска да отидат до Австрия или Франция, на което Олеся отговори, че и тук се чувства добре и изобщо не е почитателка на екскурзиите и дългите автомобилни преходи. Но ако той не се е отказал, би прескочила до Мюнхен. Първо, защото е близо, само на осемдесет километра по хубав аутобан, и второ, ще й бъде интересно да зърне прочутата катедрала, в която на пода са отпечатани следите на дявола.
Отидоха до Мюнхен не само за да се разходят и да видят катедралата, но и за да сменят в агенцията на „Аерофлот“ билета на Олеся. Оказа се, че е за икономична класа, и то от най-евтините, и дори не може да се върне. С него може само да се лети, а ако не — да го изхвърлиш. Освен това тя трябваше да отлети два дни преди Ситников, което никак не му допадна. Той купи на момичето билет бизнес класа за своя полет. Разбира се, спокойно можеше да я пусне и два дни да остане сам, но кой знае защо не успя да го направи и това се превърна във второ звънче за Вячеслав Антонович. „Ама какво се вкопчих в тези два дни? Голяма работа, някакви си два дни! И билетът е скъп. Човек би помислил, че не мога да я видя в Москва. Глупост някаква“ — повтаряше си той, докато се носеше със ските по стръмните склонове. Още тогава започна да разбира, че изобщо не е в състояние да се раздели с Олеся.
Решението дойде внезапно, когато вече пиеха кафе на мюнхенското летище.
— Искам ти винаги да бъдеш с мен. Но аз съм женен, съпругата ми е тежко болна, умира. Колко ще продължи това — не се знае, може да е година, а може да станат и пет. Не мога да я оставя.
— Разбирам — тихо каза Олеся. — Но ако искаш, аз ще те чакам. Искаш ли?
— Не. — Той каза това толкова рязко, че момичето трепна.
— Защо?
— Не искам някой да чака смъртта на жена ми. Това е жестоко. А не мога да ти предложа просто ролята на моя любовница.
— Защо? Аз нямам нищо против.
