— Не, моето момиче, така не съм съгласен — позасмя се Ситников. — Повярвай ми, знам как става. Отначало сме луди един по друг, после ти започваш да капризничиш, защото не мога да прекарвам с теб отпуски, почивни дни и празници, не мога да ходя с теб вечер по ресторанти, клубове и където там ходят младите жени. Ще се срещаме тайно, като през цялото време ще изпитваме страх, че някой ще научи, някой ще ни види. Ти ще започнеш да се дразниш, аз ще започна да се уморявам от твоите претенции, а после ти ще кажеш, че искаш нормално семейство и дете, родено в законен брак. И аз няма да мога да ти възразя. Няма да мога да те задържа. Няма да имам в ръцете си нито един коз. Ето така става всичко — винаги. И то ще започне не след десет, а само след половин година.
— И какво предлагаш? Да се разделим още сега?
Тя вдигна глава и погледна Ситников в очите.
— Не искам да се разделям с теб — бавно изрече той, без да отмества поглед. — Затова ще се омъжиш за сина ми.
— Какво?!
— Ще се омъжиш за моя син — повтори той, като леко повиши тон. — И ще останеш в моето семейство. Ще имаш съпруг, ще можеш да родиш дете в брак. И ще имаш мен. И ние ще можем да се срещаме напълно открито, без да се крием от никого, защото ще бъдем едно семейство. Ще се виждаме пред очите на всички и на абсолютно законно основание. Няма да е нужно да си звъним по телефона и да дишаме в слушалката или да измисляме несъществуващи хора, които уж са набрали грешен номер. Няма да е нужно да наемаме жилище или да молим за ключове познати, които в удобен момент заминават на вилата си. Всичко това е отвратително, примитивно и изтъркано донемайкъде. Аз намерих нов, неизползван от никого начин да запазя до себе си жената, която ми е скъпа. И никой никога няма да се досети какво става в действителност.
— Ловко се разпореди с моята съдба.
— Направи нещо по-добро, ако можеш. Е? Слушам твоите предложения. При това не забравяй, че моят син не е глупав човек, привлекателен е и успешно се занимава с бизнес. Тоест има пари. Не милиони наистина, но напълно достатъчно.
— Ти си толкова сигурен, че той ще поиска да се ожени за мен — промърмори Олеся, отпивайки от кафето си. — Ами ако не поиска? И изобщо как е той на любовния фронт? Има ли си постоянна приятелка?
— Това няма значение. Той ще се ожени за жената, която аз му посоча. Твоята задача е да се запознаеш с него и да направиш така, че да те представи на родителите си. Всичко останало остави на мен. След една седмица, най-много след две той ще смята, че никога не би намерил по-добра съпруга от теб.
— О, да, ти определено имаш дарба да убеждаваш. — Олеся допи кафето си и наля в чашата си вода от бутилката. — Мен ме омая за пет минути.
— И то при положение, че изобщо не те познавах — добави с усмивка Ситников. — А пък на сина си познавам и кътните зъби.
Той напрегнато чакаше какво ще каже тя. Ако започнеше да отказва, да се възмущава или да изрича тъпи клишета от рода на: нима не му е жал със собствените си ръце да даде любимата си жена на друг мъж; ако кажеше нещо от този род — значи се бе излъгал в нея, не бе разбрал нещо, не бе разчел, не бе усетил. А ако беше така, значи те не бяха сродни души, нищо подобно, и тогава можеше да става каквото ще, нямаше да му е жал. Момичета, красиви като нея, той лесно можеше да си намери за дву- тримесечни наслади.
— Бих искала да разбера какво рискувам — бавно проговори Олеся и Вячеслав Антонович облекчено си пое дъх.
Не беше сгрешил за това момиче. Тя беше същата като него. И с нея щеше да се чувства леко и комфортно.
— Нищо — весело отговори той, като се отпусна и запали цигара. — Не рискуваш абсолютно нищо. Щом нашите отношения се изчерпят или започнат да ти тежат, веднага ще се разведеш със сина ми и ще напуснеш семейството. Аз ще те пусна.
— Ами ако се роди дете? При наличието на дете бракоразводният процес ще се проточи заради разни ненужни затруднения, включително морални. А за какво са ми излишни затруднения?
Хареса му, че тя — макар и толкова млада — вече умее да разсъждава не само тактически, но и стратегически.
— Дете няма да има, докато аз не разреша — отсече Ситников.
Тя учудено повдигна своите красиво очертани вежди.
— Тоест?
— За това ще поговорим по-късно, ако ти изразиш твърдо съгласието си. Защото детето не е въпрос на утрешния ден, надявам се?
— Добре. Ще поговорим за това по-късно.
— Значи си съгласна?
— Дай ми време поне докато стигнем в Москва — помоли Олеся. — Не обичам прибързаните решения, още повече такива нестандартни.
В Москва Ситников имаше поръчано прехвърляне и се зарадва, че не се бе разбрал със сина си той да го посрещне с кола. Сега щеше да има възможност да закара Олеся до дома й.
Той нищо не попита. Защо? Ако реши, сама ще му каже, а премълчи ли — значи отказва. Колата спря пред нейния вход, Вячеслав Антонович извади куфара й и го понесе към асансьора.
— Ето моя телефон — спокойно каза Олеся и му подаде малко листче, в което Ситников позна сметката от ресторанта на мюнхенското летище. — Това е номерът на мобилния.
— Аз ли трябва да ти се обадя? — попита той хладно.
