— Пари трябват на всички — казах философски. — Но аз нямам свободно време, за да ги печеля с частни разследвания. Разбери, от случай до случай има разлика. Случай като твоя изисква работа предимно в работно време, в делнични дни от девет до шест, разбираш ли? Например вземи архива: та това е държавно учреждение, така че да намирам хора, да ги придумвам, да им обяснявам, да им плащам, после да влизам в самия архив, да чакам, докато ми намерят материалите, да ги чета, да си правя извадки — това трябва да става все през деня, когато и аз съм на работа. Да се поговори с хората, които са работили заедно с Личко — това може да се прави и вечер, но аз не съм ти необходим за това, ти сам ще се справиш.
— И какво да правя? Да търся друг частен детектив, така ли?
И тогава ме осени идея. Валка Семьонов, старши участъковият, е стар мой приятел. Той има семейство, деца, господ не го е надарил с музикален талант, а трябва да печели парички. Защо не? Той има сума ти разни и разнообразни връзки, в това отношение аз не мога да се меря с него.
— Знаеш ли, Игор, все пак ми се искаше ти самият… — промърмори Мусатов.
— Ама защо?! Какво значение има дали ще съм аз или някой друг?
— Защото аз не мога повече… Уморих се да обяснявам от самото начало цялата тази гнусна история. Първо докторът в лудницата, после Виктор Албертович, Истомина… Не мога повече. А ти все пак си наясно, знаеш как стоят нещата.
Той още дълго ме придумва, а аз се съпротивлявах, впрочем не много активно, защото бях ядосан и разстроен. Ядосан на себе си заради мислите за седналата до мен Юля и разстроен по същата причина. Вече бяхме излезли на околовръстното шосе и летяхме право към дома на родителите ми, когато се предадох. Наистина, с някои уговорки.
— Добре, така да бъде. Ще те отърва от обясненията. Но пари няма да ти взема, вече си ми почти като роднина. Ще плащаш на колегата ми, който ще върши цялата организационна работа, без да задава излишни въпроси. Договорихме ли се?
— Договорихме се — облекчено каза Андрей. — А той ще се съгласи ли?
— Че къде ще върви, като трябва да храни семейство.
Мама ни посрещна на външното стълбище, наметнала на раменете си жакет от норка, изпод който се виждаше празнична дълга рокля. Всички прозорци в къщата ярко светеха, а на десетина метра от стълбището грееше осветената от специален прожектор украсена елха. Маминка открай време много я биваше да организира истински празници.
И се започна! Оказа се, че всички вече са се събрали и за пълно веселие очаквали само нас. Жалко, разбира се, че повечето от поканените гости не бяха успели да дойдат, но пък онези, които бяха дошли, не бяха изгубили с годините способността си да се радват на живота, да пеят и танцуват. Глъчката и смехът бяха такива, че ми идеше да си запуша ушите. Имаше много музикални импровизации и в художествената част на вечерта значителен принос внесоха басът чичо Ваня Люц и неговата приятелка мецосопраното, която, разгледана по-отблизо, се оказа прелестна лелка на около петдесет години с невероятно чувство за хумор. Тримата с татко прекрасно изпълниха от партитурата потпурите, които бях написал на бърза ръка. Естествено бях донесъл партитурата в единствен екземпляр, но родителите ми имат ксерокс, така че бързичко направиха копия според броя на изпълнителите. Мама седна на рояла, аз грабвах ту цигулка, ту китара, ту притичвах до мама и с нея свирехме на четири ръце. Гостите дружно пригласяха, разбира се, ако не се задавяха от смях. С една дума, празнувахме си великолепно.
След активната част, песните, танците и раздаването на подаръците, към два часа през нощта мама обяви пауза за почивка преди „второто сервиране“ и народът се разпръсна из къщата, съставяйки малки „групи по интереси“. Когато забелязах, че татко тръгва към зимната градина в компанията на Мусатов и неговата приятелка, аз побързах да ги последвам. Всъщност отдавна исках да поговоря с татко, но не се решавах, защото си представях неговата реакция. Сега обаче той беше в прекрасно настроение, още повече че, първо, го зарадвах с цветето, и второ, той обикновено се държеше доста тактично в присъствието на външни хора. Е, бяха се случвали и изключения, дума да няма, бяха се случвали… Но само когато татко губеше душевното си равновесие, а в момента той нямаше никакви основания за това.
В зимната градина татко с умен вид оглавяваше съвета по решаването на въпроса: къде е най-добре да се постави моят подарък. Доколкото разбрах, Андрей беше привърженик на емпиричния подход, тоест предлагаше саксията с цветето да се постави „някъде“, на първото попаднало място, и да се види как ще се почувства то. Ако се чувства зле, да се мести, докато не се намери оптималното за него местоположение. Юля пък настояваше да намерим книги за стайните растения и първо да прочетем всичко, а после да решаваме.
— Докато го разнасяш от място на място, цветето ще загине — горещеше се тя. — Та то е живо, с него не може да се експериментира.
