Новогодишният празник има една особеност: колкото и да се готвиш за него, той се прокрадва внезапно и непременно се оказва, че не си свършил още много неща, не си решил сума ти въпроси и в последния момент изведнъж ти хрумва, че си забравил да купиш подарък на някого. Не знам как е с другите, но с мен винаги е точно така. 31 декември се е превърнал за мен в ден на суетливо и глупаво тичане напред-назад из района — заради ежедневните служебни задачи и спорадичното влизане в някой магазин. Първо си спомних, че не съм купил подарък за приятелката на Мусатов, а ако под мамината разкошна елха не се намери празнично опаковано пакетче за нея, маминка няма да ме разбере. Бях повече от сигурен, че вече е купила нещо от себе си за това момиче, което нито тя, нито аз бяхме виждали. Но в традициите на родителския ми дом беше да има подаръци от всекиго за всекиго. Тоест отделно от родителите и отделно от другаря капитан Дорошин. А аз не знаех дори името на момичето… Мусатов май веднъж го беше споменал в разговор, но аз не бях обърнал внимание и не бях го запомнил. Добре че след перестройката в нашия новогодишен бит навлязоха персонажите от източния календар: ако не знаеш какво да подариш — подаряваш съответната фигурка, това не може да се сбърка. Настъпващата година е година на Петела, така че за госпожицата на Мусатов аз избрах симпатична жълто-червена плюшена кокошка, която предизвикателно кудкудякаше, когато я натиснеш по гърдите.
След около два часа внезапно ме обля пот: нямам подарък за татко! По дяволите, как съм могъл да забравя?! Та нали още преди месец бях мислил за това и дори бях решил какво точно ще му подаря, а ето че бях забравил да го купя. Кой знае защо, имах ясното усещане, че съм го купил… Обаче не. Само го измислих. Наложи се да се кача в колата и трескаво да обикалям от цветарски магазин на цветарски магазин, търсейки растението, което толкова бе харесало на татко по време на гастрола му в Барселона. Такова цвете стоеше на перваза в гримьорната му и татко просто бе полудял по него. Ако поне знаех как се казва! Пак хубаво, че си спомнях как изглежда. Продавачките ме гледаха, сякаш бях идиот, когато сновях с безумни очи по лавиците и етажерките и мучах нещо неразбираемо за „едни такива продълговати листенца с пъпчици, отгоре червенички и с жилчици“. Към седем вечерта, когато магазините вече затваряха, най-сетне намерих каквото търсех. Разбра се, че се казвало кротон. Господи, дано сега не забравя как се казва.
Вкъщи на бърза ръка честитих на котките настъпващия празник, което се изрази в завързване на синя панделка на шията на Арина (никой друг не понасяше такива волности) и раздаване на прясно месо на всички без изключение. По принцип котешкият доктор не разрешаваше на кастрирани котки да се дава сурово месо, освен на големи празници, така че цялата ми банда се хранеше предимно със суха храна и специални пастети. Но на Приятел и Арина, на които бе разрешено да имат деца, веднъж на два-три дни давах сурово месо, заради което трябваше да ги примамвам в кухнята и да затварям вратата, та останалите да не виждат, да не завиждат и да не крадат. Останалите, разбира се, не виждаха, но усещаха, и то много добре, и правеха пред затворената врата гръмки протестни демонстрации. С ум и съобразителност особено се отличаваше старият Ринго, който, щом видеше, че вземам на ръце едновременно Приятел и Арина, се сещаше каква е работата и се втурваше към кухнята, събаряйки всичко и всички по пътя си, сядаше пред хладилника и си придаваше скръбния вид на същество, което никога не е било хранено. Тоест свиреше на струната на съжалението ми. Мен с такова нещо не могат да ме трогнат, но подозирам, че приятелката ми Светка Безрядина, която храни котките в мое отсъствие, се поддава. В чест на празника днес месо получиха всички.
На масата намерих дългия списък, продиктуван ми сутринта от маминка: онова, което тя не е успяла да купи и което аз трябва да занеса на всяка цена. Естествено аз благополучно бях забравил за този списък. Прегледах го бегло, за да преценя в кои магазини трябва да отида, и се натъкнах на непозната дума. Това пък какво е? Когато сутринта пишех под диктовка, бързах и не попитах. Някакъв си асклезан. Може би е лекарство? Името подхожда за лекарство.
Градският телефон на родителите ми беше постоянно зает, безрезултатно набирах петнайсетина минути, при което мобилните телефони и на двамата бяха включени, но вероятно се намираха далеч и от мама, и от татко. Беше вече осем и половина, в десет бях обещал да мина да взема Мусатов и приятелката му, така че времето ме притискаше и аз реших все пак да тръгвам да пазарувам, включително тайнствения асклезан. Щом намерих цветето, без да знам как се казва, все някак ще се оправя и с него.
