Това беше любимата история на Зенаид и тя никога не пропускаше да я разкаже, когато някой се удивляваше, че една потомствена франкофонка знае толкова добре английски: на една мишка й се приискало да се поразходи; та промъкнала се тя до входа на дупката си и наострила уши, дебнейки всеки подозрителен шум и на първо място, разбира се, всичко, наподобяващо мяукане, в случай че онзи глупак котаракът се навърта наоколо; по някое време ясно дочула лай и си рекла: „Няма проблеми. Щом кучето е тук, котаракът задължително е някъде другаде“, така че излязла от дупката, но моментално попаднала в ноктите на котарака, който попитал: „Разбираш ли сега каква е ползата от чуждите езици?“
Наближаваше Мисиками. През нощта гъстият снеговалеж, но същевременно и усещането, че е следена, я бяха накарали да спре в един мотел, откъдето малко след това видя по пътя да отминава големият микробус е тъмни стъкла, който от тръгването й от Кеноша я притесняваше с упоритостта си твърдо да се придържа към нейната скорост. В крайна сметка спа много по-дълго от предвиденото и потегли отново чак в девет часа. Междувременно времето се бе оправило: слънце, ясно небе, леден вятър, искрящ сняг.
Напусна Уискънсин, прекоси Северен Мичиган, при Сейнт Игнас отново излезе на пътя за Детройт и по него стигна до Су-Сент-Мари, откъдето най-сетне влезе в Канада.
Наближаваше Мисиками и, както при всяко завръщане, почувства силно вълнение. Това далеч не бе най-прекрасното място на света, но затова пък беше нейно; прадедите й по бащина линия бяха пристигнали тук през 1668 година и бяха останали завинаги. През 1672-ра един от тях взел участие в експедицията на Жолие4 и отец Маркет5, които през Уискънсин стигнали до Мисисипи. Въпросният Ганьон прекосил целия континент до Мексиканския залив, откъдето се завърнал с купища кожи и невероятни истории за вечерните разговорки край огнището.
Тя намали и спря. Отклонението вляво водеше на север, към Шапло и Фолейе. Напред се откриваше долината, заобиколена от високи не повече от двеста метра „планини“ и украсена с искрящия сапфир на езерото — езерото Ганьон, което (и този постулат бе по-добре човек да не оспорва, ако не иска да му счупят главата) беше най-бистрото и най-богатото на риба от всички езера във всички Америки. На дължина то се простираше на дванайсетина километра. От мястото, където беше, Зенаид забелязваше само североизточния му край, но за сметка на това ясно различаваше къщите, от които нито една, дори дъскорезницата и пристройките й, нямаше ламаринен покрив — в Мисиками държаха изключително много на тези неща.
Насреща й откъм дъскорезницата пълзеше огромен камион-платформа. Зенаид запали колата и отби встрани, за да му стори път. Дръпна ръчната спирачка и проследи с поглед изнизващите се покрай нея чудовищни, леко забелени трупи с неизменно изпитваното още от детството си усещане за опустошение и смърт.
— Просто не можеш да си представиш колко ти липсвах.
Беше се появил най-ненадейно с пикапа си, прикриван до последния момент от камиона. В превод на английски, както и много други думи и изрази на жуалски6, неговото „колко ти липсвах“ означаваше тъкмо противното, а именно, че Зенаид много му е липсвала.
— Не се съмнявам — отвърна тя.
Завидния си тренинг на спринтьорка, необходим, за да избягва нежеланите мъжки прегръдки, тя дължеше в значителна степен на този висок над два метра мечок с риза на червени и сини карета, известен под името Франсоа Ксавие.
— Здравей, Лавиолет — каза Зенаид.
