Никога да не губиш спокойствие, това е разрешението. Бе останал напълно спокоен по време на разговора с момичето. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че се е справил наистина много добре.
И дори за миг не предположи, че телефонното му обаждане току-що бе вдигнало на бойна нога Мравките-войници.
В Милуоки Зенаид бе имала късмет да наеме апартамент до самия Мичъл Парк с възхитителна гледка към куполите на оранжериите. От Кеноша се прибра към десет и половина вечерта, като пътьом прескочи до банката, за да се увери, че всичко в компютърната зала е на мястото си. По обратния път, докато караше по заснежената магистрала, виеща се по брега на езерото Мичиган, ненадейно я обзе смътна тревога. На излизане от асансьора, който бе взела от подземния гараж, дочу телефона й да звъни. Бързо отключи и веднага вдигна слушалката.
Пълна тишина.
За момента това не я обезпокои. Не бе изключено дядо й да звъни от Онтарио, от Мисиками. Дядо й не обичаше да се обажда в банката и предпочиташе да я търси вечер в дома й. А и нищо чудно снегът да бе нарушил телефонните връзки — случвало се бе неведнъж.
Следващото позвъняване се разнесе, докато беше под душа.
Същото мълчание. Въпреки че на другия край на линията имаше някой — долавяше дишането му.
— Ако си правите шега, то тя е напълно идиотска — заяви Зенаид, преди да затвори.
Тръгна обратно към банята и мимоходом забеляза, че външната врата е широко отворена, при все че на влизане я бе заключила и пуснала резето. Пристъпи към нея е намерението отново да я заключи и застина на място: ключалката бе демонтирана, резетата също. Явно го бяха направили, докато е била в банята, където се бе позастояла.
Беше гола. Отиде в спалнята и вдигна слушалката на телефона до леглото. Заето. Затвори. В следващия миг той иззвъня.
Отново мълчание.
Отново вдигна слушалката. Заето. Внезапно я облъхна леден повей и тя разбра: не идваше от отворената външна врата — щеше да го усети по-рано. Не, някой бе отворил остъклените врати на хола, гледащ към Мичъл Парк. Бързо се облече, без да откъсва очи от преддверието, което виждаше добре.
Пак телефонът.
— Цяла вечер се опитвам да ви открия — разнесе се гласът на Харви Кесъл. — Всъщност идеята е на брат ми Джордж, но аз напълно я одобрявам: защо не си вземете няколко дни почивка? Коледа е след три дни и днес сме четвъртък. Откакто сте пристигнали, не сте вдигнали глава от работа. Вземете си една седмица. Хайде! Значи решено (гласът на по-младия Кесъл буквално преливаше от благодушие) — вземате си почивка до втори януари. Напълно сте я заслужили. Весели празници! И утре да не съм ви видял в банката!
Тя остана няколко минути със слушалката в ръка, после затвори.
Облече подплатената си с лисича кожа канадка и обу ватираните си боти, след което излезе от стаята. Едната от остъклените врати в хола наистина беше отворена, но в него нямаше жива душа. Спря се на два метра до балкона с необяснимата увереност, че там се е скрил някой.
Излезе и за миг й се прииска да почука на вратата на съседите си — двойка пенсионери, които почти не познаваше. Но вместо това взе асансьора за подземния гараж и три минути по-късно вече караше по скованите от студа улици.
Отиде директно в банката. Първият от трите служебни ключа, с които разполагаше, превъртя без никакви затруднения. Но не и вторият. Колкото до третия, него не успя дори да пъхне в ключалката.
А единствените й доказателства, доколкото изобщо можеше да се говори за доказателства, се намираха вътре, в компютъра на банката. Натисна звънеца, чуто да издрънчава, но никой не се появи. Дъбър, нощният пазач, или нямаше възможност да отговори, или най-вероятно! — отсъстваше, отпратен на свой ред в отпуск. С присъщата си упоритост, която проявяваше по отношение на всичко и при всякакви обстоятелства, тя се опита да се свърже от един уличен телефон. Никакъв отговор. Тогава се поколеба. Мисълта да се подчини безропотно на Харви Кесъл я докарваше до бяс. Дали пък да не се обърне за помощ към блондинчето от прокуратурата.
Качи се в колата и подкара обратно към Кеноша.
Полицейският служител потрепваше с крак. В очите му, впити в Зенаид, се четеше изражението, което тя предизвикваше в погледа на четирийсет и девет от всеки петдесет мъже.
— Познавахте ли ги? — попита той.
— Слабо — отвърна тя. — Два-три пъти съм пазарувала в бакалницата им. И тримата ли са убити?
— И четиримата. Същинска касапница. С Моралес са били двамата му синове и един от по-малките му племенници. Вече ги идентифицирахме. Изглежда, че убийците са влезли през задния вход. Наблизо ли живеете?
