— При родителите си — припряно го уведоми Зенаид. — И кой ги е убил?
— Изпразнили са не само касата, но и джобовете им.
— Омъжена ли сте?
— Да, и имам шестнайсет деца. Защо телата са в това положение?
Четирите трупа бяха проснати между два щанда по лице и с изопнати напред ръце, като всеки от тях докосваше петите на следващия. Все едно, че изпълняваха някаква акробатична фигура, но по корем и на земята. Лейтенантът от полицията заяви, че поне за момента не може да даде никакво приемливо обяснение за тази по-скоро особена диспозиция.
— А какви са онези неща, които мърдат? — полюбопитства Зенаид.
— Червени мравки — отговори полицаят. — Питам се откъде ли са се пръкнали, и то с такива размери. Ухапаха един от хората ми.
Така де! Появата на червени мравки в разгара на ледената уискънсинска зима му се струвала дяволски странна. Може би са се измъкнали от някой пакет ориз или от дявол знае какво.
— Очевидно ги е привлякла кръвта.
— Приятна работа — пожела му Зенаид секунда преди лейтенантът да се реши да я покани на вечеря.
Качи се в колата и потегли за Мисиками.
Лодегър беше в Ню Йорк, в мезонета си на Парк Авеню, който навремето бе купил за пет милиона долара и който сега струваше тройно повече. Приключваше вечерята в компанията на жена си Манди и на шестима приятели. Тъкмо разказваше ужасно смешен виц за някакъв строителен предприемач в Тексас, когато един от пуерториканските прислужници се приближи и прошепна на ухото му, че отново го търсят по телефона. Забави се колкото да довърши анекдота, помоли гостите си да го извинят и отиде в кабинета си, като дори не си направи труда да затвори след себе си вратата, тапицирана с почти черна кожа от азиатски бивол.
— Разполагаме с подписа на четирима от тях — разнесе се леко приглушеният глас на Милан. — Достатъчно ли е, или са ви необходими повече?
— Засега е достатъчно. При обичайните условия?
Имаше предвид червените мравки, които позволяваха изпращането на възможно най-недвусмислено послание до всички Мравки, изпълняващи същите задължения, които бе изпълнявал и покойният Пабло Моралес. Идеята беше на самия Лодегър и той я намираше за възхитителна, особено след като Макартър я оцени като съвършено тъпа и опасна.
— При обичайните условия — потвърди Милан, който отговаряше за всички Мравки-войници на територията на Северна Америка и се намираше под непосредствените заповеди на Ел Сикарио.
Понякога Лодегър си казваше, че малко се побоява от Милан. А за Ел Сикарио не желаеше и да мисли! На практика Лодегър не осъществяваше никакъв контрол върху организацията на двамата мъже; единствената му утеха бе, че Макартър се намира в същото положение.
— А другият акционер? Жената? — Заповядано е да не се свързваме с нея, ако не се намеси. Но можем да я открием по всяко време. В момента, изглежда, е на път, за да прекара празниците с близките си. Лека нощ.
— Лека нощ — промърмори Лодегър и затвори.
Замисли се. Така значи, било е решено (противно на изказаното от него желание) да се пощади служителката на канадската банка. Жалко. Според него това беше грешка.
Още с обявяването на извънредно положение, след телефонното обаждане на Моралес, един компютър бе изровил личния картон на Зенаид-Франсоаз Ганьон измежду тези на десетките хиляди служещи във финансови или банкови институции. Единствената по-значителна подробност, като се изключи произходът й на франкофонска канадка, бе краткотрайният й брак с Лари Елиът — напълно основателна, според Лодегър, причина, за да бъде премахната незабавно. Щяха да камуфлират операцията като злополука, много ясно. Но ето че не се съобразиха с мнението му. Толкова по-зле! Впрочем Милан току-що бе казал: „Няма да се свързваме с нея (да я убием), ако не се намеси.“ Така че все още имаше надежда да се отърве от тази досадница.
В момента, в който се появява в историята на Зенаид Ганьон и Лакомника, Лодегър е на трийсет и осем години.
Роден е в Съединените щати, но наравно с известното на всички име Уилям (или Бил) има и второ — Карлос. Майка му е колумбийка. От нея е наследил черната коса и невероятната способност да загаря едва ли не на лунна светлина. На баща си дължи сините очи. Хубав мъж. Следването му в Уортън плащат роднините на майка му. Не го забравя никога, както от искрена привързаност, така и от предпазливост. Напълно наясно е какво би му се случило, ако разочарова „онези там“ в Колумбия — братята на майка му, неговите вуйчовци, от които зависи целият му живот. Не е произнасял открито името им от цяла вечност и нито един от познатите му американци, независимо дали ги свързват делови отношения или приятелство, не знае, че принадлежи към тяхната, фамилия. По този въпрос се пази пълна тайна. Именно от „тях“ получава и петте милиона долара, с които влиза в играта. За десет години „им“ доказва, че не са хвърлили парите си на вятъра, че всичко, което са финансирали — учение, куп бляскави познанства и приятелства, стартов капитал, — е послужило за нещо.
