От край време никога не сме се старали да честваме нейните рождени дни. Всяка година се сещах за тази дата най-често не преди, а ден-два след нея. Може би все още ми беше безкрайно притеснително да си спомням за кръвта на майка ми, изтекла след раждането на Рита.
— Има един човек, с когото бих искала да се запознаеш — отрони Рита. — Може би и той ще бъде там.
Значи най-после е намерила някое момче. Останах доста изненадан колко спокойно ми го съобщи. Може би именно нейното спокойствие ме подразни най-много.
— Някого, с когото се срещаш? — попитах я аз, но въпросът ми прозвуча по-напрегнато, отколкото ми се искаше.
Сега тя наистина се изчерви.
— О, не е това, което си мислиш. Той е просто един приятел.
Последва кратка, но безкрайно неловка пауза.
— Вече съм му говорила за теб — добави тя.
— И какво му разказа?
— Нищо особено. Само най-общи неща.
Бе станало късно следобед, когато стигнахме до Ниагарския водопад. Самият град изглеждаше смален и доста по-невзрачен в сравнение с последния път, когато бях идвал тук като невръстно момче с моето семейство, макар че и тогава бяхме дошли след туристически сезон. И тогава половината туристически атракции бяха затворени, градът беше замрял и цареше неприятно униние, както след отпътуването на някой гостуващ цирк след края на местния панаир. Помнех как баща ми по време на онзи излет бе изпаднал в доста необичайно за него добро настроение, как се разхождахме покрай десетките павилиони, как щедро вадеше десетачки и двадесетачки от джобовете си, за да ни плаща билетите за всички зрелища. Помня още как той и чичо Алфредо се смееха на експонатите по щандовете на Рипли и мадам Тюсо. Само че тогава бяха изтекли няколко години, откакто Рита ни бе напуснала.
Спряхме сред един огромен, почти напълно опустял паркинг, разположен край шосето, което стигаше чак до терасите за наблюдение на водопадите. Веднага щом излязохме от колата, се разделихме с топлия уют, царящ в нея, за да бъдем изложени на суровия и хапещ остър вятър, който ни просмукваше на всичкото отгоре с леденостудена влага. Дори и на толкова голямо разстояние от водопадите, пръските им на гъсти талази се разнасяха и тук, леко и нежно обагряни във всичките цветове на дъгата, отразявайки лъчите на залязващото слънце, преди да започнат да замръзват като вледенена роса върху паважа. Спускащата се надолу камениста пътека се виеше покрай изсечените в скалите тераси за наблюдение и сгушените покрай тях павилиончета за продажба на дребни сувенири. Тук-там имаше ледени късове, останали от студените нощи, въпреки че си личеше старанието на местните хора да посипят със сол най-опасните и най-хлъзгави наклони. Когато се спускахме по един от тях, Рита инстинктивно ме улови под лакътя, търсейки в мен надеждна опора, но щом наклонът свърши, тя побърза да отдръпне ръката си от моята.
— Като че ли не избрахме най-подходящото време в годината, за да посетим водопадите — отбелязах аз.
— Не зная. Можеш да напишеш дори едно есе на тази тема. За силата на природата и така нататък. Също като писмата, които имаше навик да ми пишеш от Африка.
— Сега пък ме караш да се смея.
— Не, нямам подобно намерение. И до днес си мисля, че онези твои писма бяха много романтични. Наистина бяха. Понякога те бяха единственото, което ме интересуваше.
Нямаше как, трябваше да се спуснем до водопадите. С изключение на най-буйните участъци почти цялата река беше покрита с лед и сняг. Но на самия ръб над пропастта водната стихия се вихреше диво и неустоимо. Имаше нещо завладяващо, необяснимо в тези неспирни приливи, вихри, въртопи и срутвания на гигантските водни маси, които бяха забулвани от водния прах и от безчет пръски и пенещи се струи. Имаше нещо завладяващо и в този прастар, от незапомнена древност, стремеж на руслото й, устремено напред, да залее целия континент.
Леещите се водни потоци бяха образували колосални ледени блокове, колони, сводове, хаотично струпани блестящи камари, всичките до една с невероятно фантастични, никъде другаде невиждани форми, закриващи краищата на скалите, приличащи по-скоро на призрачни духове, замръзнали миг след своето пробуждане.
— Наистина е удивително — въздъхна Рита.
