Настани се на един от столовете в кухнята и се впусна в многословно обяснение защо закъснял толкова с връщането на заема. Оказа се свързано с някакви негови сделки, които не потръгнали, пък и му забавили изплащането на заплатите от бара на Куин стрийт, където беше охрана. Аз вече си бях изработил навика да го слушам с половин ухо, докато ме отрупваше с подобни обяснения, най-вече за да си спестя труда да пресявам истините от измислиците. Придържах се към това златно правило дори когато идваше за пореден път да иска пари назаем: не бях забравил, че още при първата си молба за кредит той се бе впуснал в ненужно многословни коментари за големите суми, които му минавали през ръцете при неговите „сделки“, но кой знае защо напоследък беше изпаднал дотам, че да крънка дребни пари от мен.
— Не се безпокой за парите — побързах да го успокоя, когато най-сетне приключи с обясненията си, обаче не исках да звуча нито окуражаващо, нито укорително. Трудно бе да се каже кога Сид би се разсърдил, ако му покажа, че — според него, разбира се — не го уважавам достатъчно. Веднъж например той ми спомена, че пишел нещо, а впоследствие действително ми домъкна цяла купчина разкази, спретнато напечатани на пишеща машина, с подравнени полета по листовете и с внимателно нанесени с коректор редакции. Неговите разказчета искрено ме изненадаха, понеже въпреки неизгладения им език в тях се съдържаха сурови житейски истини, като някои бяха доста силно въздействащи. В един от разказите се говореше за някакъв мъж, който всеки уикенд се напивал редовно и гуляите му приключвали обикновено с това, че измъквал от най-близкия бар първата изпречила се пред погледа му жена, за да я натупа яката насред улицата. Смразяващото в историята бе това, че цялата драма бе представена без никакъв опит за морално осъждане или за някакво оправдание, тя просто разказваше как се бе случило. Понякога самият Сид мъкнеше жени в квартирата си след смяна и затова сега се замислих за този негов разказ — припомних си смеховете, мъжки и женски, които бях слушал по стълбището и тропането по вратата на квартирата му откъм противопожарното стълбище.
— Вчера те видях как доведе една жена — обади се той. — Бива си я.
Нужен ми бе един миг, за да осъзная, че говореше за Рита.
— Това е сестра ми.
— Виктор, момчето ми, не е нужно да ме поднасяш.
Усетих как в мен се надига гняв.
— А освен това тя не е за такива като теб.
Той се постара с една вяла усмивка да прикрие, че е обиден.
— Сигурен съм, че имаш право — кимна Сид, но тонът му издаваше, че само се преструва на безразличен.
Този инцидент вгорчи доброто настроение, което ме бе обзело след моя ден с Рита. В паметта ми той се бе запазил като сбъднат сън, като нещо напълно частно и неприкосновено, случило се нейде извън времето и пространството, сякаш херметично изолирано от всичко останало в живота ми. И същевременно като престъпване на всички правила, на което съм бил просто един свидетел. Дори се чувствах като престъпник, изправен пред избора да направи фатална стъпка, която непременно ще се окаже погрешна. И оттогава нататък всичко останало щеше да бъде разгадано.
Едва в късния следобед събрах кураж да позвъня на Рита.
— Отиде в библиотеката — отвърна ми Елена. — Или поне така ми каза.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Ами тя ми заяви същото и вчера.
— Решихме да се поразходим с колата.
— Да, същото ми каза и тя.
Усетих как ме обзема пристъп на параноя.
— Само й предай, че съм се обаждал.
Но до късно вечерта тя не ми се обади. Излязох навън и след няколко минути енергично ходене се озовах в началото на нейната улица. Приближих се към къщата. Видях през предния прозорец Елена, седнала зад бюрото си. Силуетът й ясно се очертаваше на фона на светлината, хвърляна от лампата на бюрото. Докато седях и гледах, Рита се появи от своята стая и се облегна на вратата, за да поговори с Елена. От мястото, където се спотайвах, можех да съдя за това какво става там единствено по жестовете на двете момичета. Все едно че гледах ням филм. Рита говореше, усмихваше се, правеше съответните жестове, леко смутена от емоциите си, докато аз се опитвах да надзърна в нещо скрито, нещо тъмно в нея, в някаква част от нея, за която аз нищо не знаех и не бях наясно какви сили бушуват там.
Накрая се прибрах в квартирата си, но първото, което сторих, бе да й позвъня.
— Опитах се да се свържа с теб — обясни ми тя. Все още в интонацията й се долавяше някаква интимна нотка. — Но ти не се обади и си помислих, че си излязъл някъде.
— Да, реших да се поразходя.
Предложих й да се видим следващата вечер. Вече бяхме стигнали прекалено далеч след това, което се случи край Ниагарския водопад, след чувствата, които се породиха между нас. Мислех си, че това чувство ми е изглеждало оправдано само през онези няколко минути, докато е траело, че се е появило от нищото и че после пак се е върнало там.
