Постояхме за кратко така, застинали в безмълвно съзерцание. Внезапен порив на вятъра запрати срещу нас душ от студени водни пръски и Рита побърза да се загърне още по-плътно в палтото си. Застанах зад нея и инстинктивно разтворих моето палто, за да я обгърна, да я притисна към себе си, след което за няколко минути стояхме така, напрегнато застинали, нямо загледани във водопадите, макар че и на двамата ни стана ясно, че по начина, по който я бях обгърнал и притиснал, по начина, по който тя се беше облегнала на мен, бяхме прекрачили някаква невидима граница, чието съществуване сега реално осъзнахме. Кой знае защо си спомних описание от някаква книжка, в която бях прочел как един момък и една девойка, брат и сестра, с мъка си проправяли път по някакъв паянтов мост в една скалиста клисура. И сега ме обзе същото чувство за опасно прекосяване на нещо непознато. В илюстрацията към онази приказка над главите на младите герои се рееше някакъв приказен ангел хранител, ала дори и тогава изходът от дръзкото им начинание си оставаше несигурен, освен ако не продължаваха много внимателно и предпазливо да отмерват всяка своя следваща стъпка.
Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта.
— Мисля, че и двамата ще замръзнем, ако останем още малко тук.
В пълно мълчание се върнахме назад към колата. С падането на нощния мрак градчето бе придобило някаква по-друга, леко загадъчна и феерична красота. Малкото работещи през деня магазини сега бяха осветени с неоновите си надписи, предимно в синьо и червено. Подобни светещи реклами се виждаха и над някои ресторанти и музеи. По тротоарите се мяркаха само малцина настръхнали минувачи, забързани към домовете си. На мигащата светлина на светофара премина един старомоден, достолепен шевролет, натъпкан с развеселени тийнейджъри. Автомобилът плавно взе завоя пред нас и се скри зад ъгъла, за да изчезне в мрака на страничната уличка.
Щом излязохме на магистралата, вече нищо не можеше да привлече вниманието ни сред все по-сгъстяващия се мрак по полето. Вместо това гледах само светлините на идващите срещу нас коли от насрещния поток. За миг улових в огледалото за обратно виждане лика на Рита, както се беше облегнала на своя прозорец, нямо загледана навън, в нищото.
— Можем да спрем някъде и да вечеряме, ако искаш.
— Всичко е наред. Не съм гладна.
Вятърът се усили. По магистралата към Бърлингтън задуха толкова яростно, че имах чувството, че в следващия миг ще ни отвее от пътя. После, към Торонто, започна да вали сняг, с дребни и рядко прехвърчащи снежинки, които веднага започнаха да се натрупват от двете страни на шосето. Кой знае защо очертанията на високите сгради в града, вместо да ми се сторят като спасителна гледка, заседнаха като буца на гърлото ми.
Мълчанието, спуснало се между нас, започна да ми се струва потискащо.
— Може пък да се отбием в някое кино, да изгледаме някой филм или нещо подобно — подхвърлих аз.
И двамата като че непрекъснато се надпреварвахме да си разменяме ролите, изнемогвайки в опитите си да измислим как точно да си кажем едно просто „не“.
Когато най-после докарах Рита пред къщата, в която живееше, заварихме Елена да ни чака, залепила лице о предния прозорец, досущ като майка, разтревожена за чедото си. Тя се ограничи само да измери колата с безизразен поглед, скръстила ръце на гърдите си.
— Ще ти позвъня по телефона — обещах аз и макар да знаех, че мога да попадна в полезрението на Елена, се приведох към Рита и докоснах лицето й с устни, в най-бегло подобие на целувка.
Сърцето ми биеше до пръсване.
— По-добре да тръгвам — накани се Рита и без да се озърта назад, излезе на студа и закрачи забързано към къщата.
В неделя сутринта, беше още съвсем рано, на вратата ми се почука. Скочих припряно от леглото, понеже си помислих, че въпреки доста необичайния час Рита е решила ненадейно да ме посети. Но се оказа Сид Роско от горния етаж.
— Извинявай, приятел. Не очаквах, че си още в леглото.
Сид се нанесе над мен през януари. В първите няколко седмици той често се отбиваше, за да вземе нещо назаем — инструменти, книги или каквото и да е друго за четене, а веднъж дори нож за хляб, който ми върна после изцапан с нещо зеленикаво, което кой знае защо ми заприлича на остатък от полепнал навлажнен хашиш. По-късно допуснах грешката да му дам малко пари назаем, след което той доста дълго избягваше да се вясва пред очите ми.
— Исках само да ти върна заема — рече ми той и с това веднага смекчи първоначалното ми раздразнение.
— Разбира се, разбира се. Влез де. — Той бе облечен като за излизане, в обичайните дрехи, с които ходеше навън: джинсите, коженото си яке, ботушите, но не бях сигурен дали сега се прибираше или тепърва щеше да излиза навън. — Искаш ли кафе или нещо друго?
— Не бих ти отказал.
