От мига, в който тя се появи в апартамента, двамата бяхме доста смутени. Неловко се отдалечихме от входната врата, след като тя си свали палтото. Каквото и да предприемех, ми изглеждаше неподходящо. Тя беше облечена както се обличат младите момичета за първа среща, с найлонови чорапи, пола с кремав цвят и бяла копринена блуза. И двамата изглеждахме някак си неподготвени за това, което се случваше.
— Не мога да остана дълго — предупреди ме тя. — Защото вече е краят на семестъра и така нататък.
Отидох в кухнята да приготвя кафето. Мимоходом я погледнах, докато Рита седеше сковано в креслото във всекидневната, сякаш очакваше нечие порицание.
— Ако искаш, имам и вино — опитах се да поразчупя неловкостта, макар и доста глупаво.
— Добре. Искам да кажа, ако само това имаш.
Зачудих се дали да донеса кафе, или да сипя вино, или да ги взема и двете и с това да сложа край на колебанията си. Докато сковано ровех в шкафа с чашите и купите, тя се премести в кухнята и седна мълчаливо до масата.
— Как вървят работите с Елена? — запитах аз.
— Всичко е наред. — Обаче начинът, по който погледът й ме избягваше, ми напомни за моите посещения в дома на семейство Амхърст, когато Рита още беше съвсем малка. — Навярно съм преувеличавала. Имам предвид, че тя винаги ме е подкрепяла…
Откъм вратата на противопожарната стълба се чу почукване. Рита ме погледна изплашено, по-скоро със смесица от паника и облекчение.
— Мисля, че трябва да отидеш и да отвориш — обади се тя.
Оказа се, че ме търси Сид.
— Здравей, Вик. — Облечен бе с елегантно черно палто, което никога дотогава не бях виждал на гърба му. — Просто се питах дали не искаш да изпием по чаша.
Погледът му моментално се прикова върху Рита. Все едно че я бе следил тайно още от стълбите, докато тя се бе качвала до моя етаж, за да издебне кога да връхлети из засада.
— Значи това момиче би трябвало да е сестра ти — заключи той, като ми се усмихна закачливо.
И преди да успея да измисля как да го парирам, той побърза сам да се представи и да се присъедини към нашата компания.
— Вино. Много романтично. Имате ли нещо против да остана за малко?
Всъщност отправи този въпрос не към мен, а към Рита.
— Нямам нищо против — отвърна Рита, но ме изгледа колебливо. — Ще отида да донеса още една чаша.
— Не, всичко е наред. Аз ще отида.
После Сид се впусна в галантно кавалерстване на Рита — роля, в която никога дотогава не го бях виждал — доливаше й чашата с вино, не се уморяваше да й засвидетелства вниманието си и да я отрупва с въпроси. Отначало Рита като че ли се притесни и му отговаряше доста предпазливо, ала той постепенно успя да я предразположи. Явно умееше да обезоръжава хората, като създава впечатление, че никой не може да го възприема напълно сериозно, че е някой, когото можеш само да наблюдаваш, докато обаче внезапно се окаже, че той е този, който контролира положението.
— И така, вече си мисля, че и ти си умница, също като брат ти.
— Не зная. Може би има нещо такова.
— Ех, през есента и аз ще се върна в университета. Остават ми само няколко курса, за да завърша следването си. Макар че, честно казано, истинската ми мечта е не следването, а да играя в някой филм.
Пред мен поне досега нито веднъж не беше споменавал, че е учил в университета. Докато разпитваше Рита за нейните курсове, той показа задоволително познаване на терминологията. Накрая се оказа — или поне той така твърдеше — че действително е посещавал някои от курсовете, на които Рита се беше записала.
— Още пазя записките за онези изпити и всичко останало. Ако искаш, ела и ще им хвърлиш един поглед. Ще ни отнеме само броени минути, за да ги извадя от чекмеджетата.
Погледът на Рита отново се прехвърли върху мен.
— Мисля, че всичко е наред — реши тя накрая. Но и двамата бяхме притеснени от хрумването на Сид. — Искам да кажа, ако Вик не възразява.
— Не, не, няма проблем.
Тя обаче се забави при него малко повече от половин час. Чувах скърцането на пода от стъпките им на горния етаж, после и приглушената музика от стереоуредбата на Сид. Когато слезе долу, тя ми се стори дотолкова смутена, че веднага се усъмних, че нещо не е наред.
— Мисля, че ще е по-добре да си тръгвам — промълви тя.
— Взе ли онези записки?
— А, това ли? Не, защото той не успя да ги намери. — Последва мъчителна пауза. — Предложи ми да излезем.
— О. — Едва сега ми стана ясно на какво се дължеше мъртвешката нотка в гласа й. Тя вероятно си мислеше, че аз съм организирал всичко, че аз съм й погодил този номер. И че аз въобще все така уреждам всичко.
— А ти какво му каза?
— Съгласих се. — Не посмя да ме погледне. — Мислех си, че ще бъде забавно.
Останахме за кратко все така умълчани край противопожарната стълба. Тя беше отишла при Сид без палто, затова сега се върна да го вземе от окачалката в коридора и още стоеше с палтото в ръка.
— Кога ще се срещнете пак?
— Мисля, че в четвъртък. Тогава не бил на работа.
— Точно преди твоето парти.
— Да.
Най-лесното и най-глупавото беше да оставя нещата да се развият така, както бяха потръгнали.
— Значи ще се видим с теб чак на партито.
— Разбира се.
