Останах да я гледам от прозореца на всекидневната, докато тя пое по Колидж стрийт под светлините на уличните лампи. При Спедайна се спря, за да се огледа, сякаш търсеше нещо; а после, вместо да продължи на запад към къщата, в която сега живееше, Рита зави на юг към Спедайна и изчезна от погледа ми. Порази ме фактът, че въобще нямах никаква представа накъде се е запътила. Това донякъде ме окуражаваше и изпълваше със смътна увереност, все едно че бе героиня от роман, внезапно изпаднала от страниците, и се е скрила в своя втори, тайнствен живот, в който господстват други правила, в който се разкриват други възможности. Без да съм съвсем наясно какво възнамерявам да сторя, грабнах палтото си и се завтекох по следите й. Неистово бе желанието ми да я настигна, при това на неутрален терен, какъвто представляваше всеки уличен тротоар, с надеждата, че там нещо може да се окаже по-различно. Ала докато се добера задъхан до ъгъла, тя вече бе изчезнала от улицата.
На следващата сутрин видях Сид в гастронома, който се помещаваше в партера на нашата сграда. Купуваше нещо за ядене — хляб, консерви с готови супи и пушена сьомга — макар че всичко това можеше да го вземе на половин цена от пазара, отдалечен от нас само на пет минути пеша.
— Значи си определил среща на Рита — заговорих го аз.
Той въобще не реагира така, както очаквах.
— Не е кой знае каква работа — промърмори Сид с леко раздразнение. — Просто искам да я разведа наоколо. Това е всичко.
Сега той ми се стори в по-добро настроение, приличаше на човек, на когото му е излязъл късмета, и въпреки всичките му приказки, надежди и опити за самоизтъкване най-после бе успял да се срасне с ролята, в която винаги досега го бях възприемал — на дребен неудачник, който упорито се старае да се уреди нейде, независимо по какъв начин. Неволно си спомних какво впечатление ми беше направила неговата квартира при малобройните ми посещения в нея: навсякъде беше разхвърляно и неугледно, имаше куп мръсни чинии в мивката, наляво и надясно бяха преметнати дрехи, отчаяно нуждаещи се от пране и гладене. Основното мебелиране всъщност представляваше задигнати от улицата кашони от мляко на прах, а дъските по пода и корнизите под прозорците отдавна плачеха за едно яко изтъркване и излъскване. На всичкото отгоре стъклата на всички прозорци бяха засенчени наполовина, та в стаите се прокрадваше едва-едва странна, слаба, жълтеникава светлина.
— Както и да е — добави той. — Всичко това не ме засяга.
Чакаше ме доста внушителна по обем работа около подготовката ми като преподавател в университета, но просто не можех да се заставя да седна зад бюрото и да се заловя за работа. Всичко ми изглеждаше неприятно или казано с други думи: беше ми докривяло, сякаш моите работи досега се бяха развивали по някакъв нормален, обичаен начин, но изведнъж бе станала някаква грешка, нещо се бе пречупило, сам не знаех точно какво, за да се озова в това странно състояние. Ето, дори времето навън се промени до неузнаваемост, буквално за една нощ: изведнъж се стопли, замириса на пролет, като че ли се случваше някакъв необясним обрат на въздушните потоци в атмосферата, та снеговете веднага започнаха да се топят неудържимо, а тук-там извън града и в градските квартали се появиха раззеленени участъци. Разбира се, те бяха осеяни с отпадъците, натрупани през дългите зимни месеци. Край спирките около Хурон, към които се откриваше изглед от прозорците на апартамента, продължаваха да стоят камари от мръсен сняг, струпан там от хората, грижещи се за чистотата в града. Вярно, че и тези купчини сняг вече бяха започнали да се топят, но доста бавно, слой след слой, сякаш нещо ги принуждаваше непрекъснато да отстъпват назад. Само след няколко дни изпод тях вече се показваха натрупаните чакъл и мръсотия, останали непокътнати под снега през последните седмици и месеци.
Позвъних по телефона на леля Тереза, за да й кажа, че няма да мога да си дойда за Великден.
— О, ти ли си? — учуди се тя, сякаш й бяха нужни сериозни усилия, за да измъкне моя образ от хранилищата на паметта си. Започваше да ми се струва, че след като не бяхме разговаряли в продължение на няколко години, аз вече не бях член на фамилията.
— Поздрави всички от мен — заръчах й аз.
— Добре. Явно не можем да те доведем тук насила, щом сам не го искаш.
