— Май че беше точно така.
Последва неловка пауза.
— Виж какво, извинявай, че се отклоних — отново заговори тя. — Може би наистина трябва да прескочиш до тук, но когато не съм толкова вкисната. Както и да е, тогава бихме могли да си поговорим и за някои други неща.
Накрая се разбрахме и аз приех поканата да й гостувам на следващата вечер. Когато пристигнах при Елена, заварих край кухненската маса приятелката й Сузана, пред празна чаша за кафе и препълнен с фасове пепелник.
— Подочух, че сестричката ти май е излетяла от кафеза — промърмори тя вместо поздрав.
— Така изглежда.
Тя ме удостои само с пресилена, леко тъжна усмивка.
— На твое място не бих се безпокоила. Тя вече е голямо момиче или поне така ми изглежда.
Надигна се да си тръгва. На вратата двете с Елена се спряха, за да си поговорят още малко. Очаквах на сбогуване да си разменят прегръдки или целувки, но Сузана просто протегна ръка, за да стисне Елена за рамото.
— Ще ти се обадя — обеща й тя.
Целият апартамент сякаш издаваше намерението на обитателите си в най-скоро време да го напуснат. Не помнех никога досега тези стени да са били тъй оголени, а мебелировката — да е изглеждала толкова овехтяла и занемарена. Като че това тук никога не е било дом на две момичета, а само място за временно пребиваване — просто четири стени и един покрив.
Елена ми предложи да се преместим във вътрешния двор. Това ми осигури възможността да прекося стаята на Рита, оставена в спретнат вид, в някаква стерилна готовност и състояние на очакване като провинциалните гостни стаи, в които не само че никой никога не живее, но и толкова рядко биват прекрачвани техните прагове. Дори завивките бяха опънати по ъглите, а всички повърхности бяха старателно почистени. На една от стените бе залепен плакат от „Роки Хорор Пикчър Шоу“6, като само долният ръб се бе подгънал лекичко в единия си ъгъл, понеже тиксото там се бе отлепило.
— Още ли не си се чувала с нея? — полюбопитствах аз.
— Не. Още не. Но аз доста често излизам.
Сега Елена ми звучеше по-спокойно, отколкото преди това в разговора ни по телефона.
— Може би тя си въобразява, че няма да е достатъчно бунтарско, ако трябва всяка вечер да се обажда на някого.
Патиото или вътрешният двор представляваше доста скромно пространство, застлано с малки кафеникави павета, все още опасно хлъзгави заради тънкия слой вледенен скреж като последен спомен от зимата. Елена бе подредила там няколко овехтели шезлонга, очевидно домъкнати от някоя градинска разпродажба в квартала, както и една малка масичка, порядъчно обгорена отгоре от цигарите на нейните приятелки. Но със затоплянето на времето това дворче най-после започна да потвърждава думите на хазяина на къщата, който бе споменал колко е приятно да се оттеглиш тук на спокойствие още когато Рита и Елена бяха дошли за първия оглед на имота. Покрай оградите се виждаха няколко реда лалета, а зад тях тъкмо бе разцъфтял един храст, носещ странното име форзиция.
Елена обаче предпочете да приседне направо върху едно от стъпалата, вместо да се настани на шезлонга до мен.
— И така, днес най-после успях да си намеря работа — каза ми тя. — Сервитьорка. Можеш ли да го повярваш?
— И доволна ли си да работиш това?
— Защо питаш? — учуди се тя. — Само не ми казвай, че се каниш и мен да издържаш!
Извади цигарите си и ми предложи една, но аз й отказах.
— Знам, че цялата история с парите въобще не е моя работа — продължи тя. — Но трябва да признаеш, че все пак е малко странно. Искам да кажа, че ти сигурно си дал немалко пари.
— Не съм сигурен какво точно се опитваш да ми кажеш.
— Говоря по принцип…
— Тя се нуждае от пари. А аз само й помагам.
— Но нали може да си намери работа. Или да вземе студентски заем. Или каквото и да е там. Дори и ти не си позволяваш да похабиш цялото си лято само за да разглеждаш туристически забележителности някъде по света.
— Има и други фактори.
— Искаш да кажеш: наследството от баща ти.
Останах изненадан, че Рита е споделила с нея за наследството.
— Донякъде и това.
Тя като че бе решила да се заяжда с мен, сякаш парите, които давах на Рита, бяха вид заплащане на някаква услуга от нейна страна.
— Е, както обичам сама да си повтарям, това въобще не е моя работа. Но просто ме дразни начинът, по който използваш цялата тази ситуация около завещанието, сякаш си някакъв щедър дарител, някакъв добронамерен и крайно добродушен дядка.
Сега вече се ядосах. Тя съсипа всичко, като направи това, което за мен бе толкова искрено, да изглежда егоистично и коварно.
— Не си спомням да си възразявала, когато самата ти имаше полза от всичко това.
