— Не зная. Може би, за ще се ориентирам впоследствие към юридическия профил. Макар че май всичко това е свързано с корените ми. С Латвия и така нататък.
— Вашето семейство отдавна ли е тук? Искам да кажа, в Канада.
— Моите родители са се преселили веднага след войната.
Нещо в решителния тон, с който ми съобщи тези факти за себе си, ми подсказа, че не е разумно да я разпитвам повече в този въпрос. Сега не ми се стори толкова невинна и наивна, както когато за пръв път я видях на вратата. В нея имаше нещо по-особено, може би смътни семитски черти, на които досега не бях обърнал внимание. Нещо в профила, което е типично за хиляди други представители на нейната раса.
— Може би е оставил всичките си книги тук, защото е решил още да работи с тях — отбелязах аз.
— Да. И това означава, че непременно ще се върне, за да си ги прибере.
— Е, добре тогава, аз май трябва да си вървя.
Иева вежливо ме изпрати надолу по стълбището. На изхода ме обзе силно съжаление за станалото, за това, че я бях заставил да допусне в дома си един непознат, след когото тя бързаше да затвори вратата със същото нетърпение, с което преди това я бе разтворила.
— Съжалявам, че Ви обезпокоих.
— Няма нищо, всичко е наред.
Долових как в гърлото й се надигна неизказан въпрос. Явно се питаше дали не я бях измамил. Може би трябваше да бъда напълно честен с нея, но просто не успях да измисля как да прикрия целта на посещението си.
— Както и да е, искам само още веднъж да Ви благодаря.
Дори и като й обърнах гръб, продължавах да усещам вперения в гърба си поглед. Сърцето ми едва не пропусна един удар, докато изчаквах вратата да се захлопне зад гърба ми и ключалката остро да изщрака.
На следващия ден се отбих в квартирата на Елена, след като първо я потърсих в кафенето, където ми казаха, че днес не е на смяна. Тя ми показа оставеното върху кухненската маса писмо от Рита — в тънък син плик с френска пощенска марка.
— Ако искаш, можеш да го прочетеш — предложи ми Елена. — Не че в него е написано много.
Писмото напомняше за кратък журналистически репортаж, в него се споменаваха сбито само оскъдни сведения за това как са пътували и кои места са посетили — Лондон, Париж, и някакъв малък град в Лотарингия. Всичко бе разказано в множествено число — „ние“ посетихме, „ние“ видяхме — макар че тя нито веднъж не бе използвала името Джон. Към края на писъмцето разказваше и за един манастир, където от терасата на покрива се любували на гледката на така наречената Черна гора отвъд границата между Франция и Германия. Тази подробност ми се стори странна, след като дотогава Рита само бе изброявала сухо фактите около пътуването им. Или може би това впечатление бе резултат от наслоилите се неловки преживявания от моето посещение в жилището на Джон. Не можех да бъда сигурен, но нещо ми подсказваше, че зад всичко това се крие нещо повече, отколкото Рита признаваше в писмото си до Елена.
Самата Елена в този момент продължаваше да седи срещу мен край кухненската маса с типичната си невъзмутимост, която винаги добавяше нещо застрашително към изражението й.
— Продължавам да се чудя за този Джон… — заговорих аз.
— Какво толкова се чудиш?
— Не мога точно да определя. Просто недоумявам, това е.
— Казах, че той изглежда съвсем нормален, ако това толкова те притеснява. Много по-добър е от онзи Сид.
— Какво знаеш пък за него?
— Ами трудно е да не го забележиш. Той се появи тук отново след края на партито за рождения й ден. Но Рита не пожела да се види с него.
— Не знаех. — Това хвърляше различна светлина върху нашата среща на улицата. — И защо не е поискала да се види с него?
— Не съм я питала.
— Значи той пак се е появил тук, но ти просто си го отпратила?
— О, преди това се помота тук за малко. Нали знаеш, опита се да ме заговори, да се направи на много умен. Но скоро след това започна да се държи твърде странно.
— Това поведение не ми се вижда много типично за него.
— Е, добре де, работата е там, че тя така влияе на мъжете. Всички в един момент започват да изгарят от желание да се грижат за нея. И да проявяват бащинска загриженост.
— Каква бащинска загриженост? От нейна или от тяхна страна?
— Трябва да признаеш, че е способна да привлича вниманието на мъжете. Което за мен логически може да се обясни само с това, че никога не е имала баща.
Тя винаги ме изненадваше с изводите си, след което всичките ми наблюдения по отношение на Рита започваха да ми изглеждат съвсем повърхностни. Така и не се научих да отделям в изказванията на Елена истината от преувеличенията. На пръв поглед тя само натрупваше дребни факти, които обаче неизбежно водеха до доста сериозни изводи, особено ако добавеше нещо, което дотогава старателно бе премълчавала, нещо което я бе измъчвало или притеснявало.
— Вие двете някога разговаряли ли сте за нейния баща? — попитах внезапно. — Говоря за истинския й баща.
— Не помня това някога да се е случвало. Пък и няма как да знаем нещо за него. Искам да кажа, че ако някой би могъл да знае какъв е бил той, това може да си само ти.
