В този момент тя би могла да ме запита какво всъщност знаех за него, но двамата с Елена никога не стигахме до подобни откровения. Тя предпочете да остави това предизвикателство неразрешено, сякаш искаше да ми даде възможност самостоятелно да реша дали да се задълбавам в този проблем, или — не. Но все пак тя щеше да бъде тази, която да диктува правилата за общуването ни, тя щеше да определя, доколко бихме могли да се сближим. В един момент на върха на езика ми бе да й споделя всичко, което се бе запазило в паметта ми за бащата на Рита, но се опасявах, че ще прозвуча несигурно, най-вече в собствените си уши — та нали всичко се бе случило преди толкова много години. Бях съхранил само смътни и доста откъслечни спомени, подобно на надписите върху запокитени на тавана кутии със стари вещи, които никой никога не е отхлупвал. Неусетно се замислих как с годините избледняват дори показанията на свидетелите на престъпления, накрая дори най-дребните различия започват да ни се струват съмнителни. Вече не можех да определя колко висок бе онзи мъж, с какво бе облечен, какъв бе тенът на лицето му. Ала въпреки годините, някои детайли все пак се бяха запечатали упорито в главата ми… кръжащите наоколо мухи, жегата, шумоленето на листата, две очи, тайно надзъртащи от портата на обора. Тези две очи продължаваха да бъдат с изключителна важност, като нещо невъзвратимо изгубено. Никога не бях очаквал да ги видя отново, много отдавна ги бях приел като нещо необяснимо, което разума ми не можеше да обхване, ала все пак нейде в гънките на подсъзнанието ми те се спотайваха като нещо възстановимо, както се запомня мястото на последната среща с някой важен за нас човек, както се запомня развръзката на някакво жизненоважно събитие, което свързва всички разхлабени дотогава нишки между нещата и всичко изгубено отново се намира.
След посещението ми в квартирата на Джон сънищата ми внезапно станаха много по-живи. Няколко пъти сънувах, че пак съм проникнал в неговия апартамент и крача от стая в стая, опитвайки се да предотвратя някаква неясна заплаха. Но повечето от сънищата ми представляваха някаква неописуема каша от разпилени образи, връзките между които така и не ми се изясняваха докрай. Приличаха на късчета от мозайка, които някой лекомислено бе разпилял. Истинските ми спомени се преплитаха и все пак продължаваха да остават достатъчно реални, понякога избледняваха или се сливаха с други впечатления от някоя облачна сутрин, или изплуваха от нищото. Беше ми много трудно да ги сортирам така, че да отделя реалните от напълно въображаемите. Имах чувството, че дори стените пазят следи от моите бавно гаснещи видения; все ми се струваше, че един ден ще се пробудя окончателно и че тогава ще се случи най-странното — всичките ми блянове ще се сбъднат, като при някой герой от фантастичен роман, чиято памет напълно се променя, когато заспи.
Понякога сънувах, че отново ми се привиждат сънищата, спохождали ме като дете. Най-лошото беше, че през деня не можех да сглобя разпокъсаните фрагменти от поредния сън, особено когато ставаше дума за сън в съня.
Отново и отново се връщах в бляновете си, като в някаква безкрайна регресия, като в зала с огледала, отразяващи образите в моите мислени представи. В сънищата ми бликаха безчет хаотични, откъслечни спомени. Всевъзможните асоциации приличаха на неспокойната повърхност на накъдрено от вълни море и плаваха сред сивия фон на измисления свят, в който всичко можеше да е възможно. Това можеше да се е случило, но онова пък можеше да е само плод на сън в съня, което ме караше да подозирам, че този блян може някога и да се е сбъдвал. Често ме спохождаше един особено натрапчив сън, който ме връщаше много години назад: отново бях дете в Италия, двама войници, германци, дойдоха една нощ в стаята на майка ми, за да я отведат нанякъде. Доколкото си спомнях сега, през двойното було на завеса, виждана през друга завеса, тези войници трябваше да имат нещо общо с историите, на които се бях наслушал, за разквартируваните през войната в нашата къща германци. Това би трябвало да се е случило десетина години преди моето раждане, когато майка ми още е била момиче. Един от тях искаше да бъде твой баща, ми беше казала майка ми. Това бе всичко, което си спомнях. Но аз, разбира се, не проумявах какво се е опитвала да ми обясни, не схванах шегата, която си беше позволила, така че поредицата от спомени ми изглеждаше напълно реална, като нещо, което не бих могъл да си измисля. Войниците бяха дошли, майка ми беше разговаряла с тях. Или пък цялата ми версия за събитията, заедно с всички подробности и откъслеци от полузабравени подробности, които ми предлагаше моето съзнание, беше само една история, която си бях измислил, въз основа на грешни допускания или на детската логика.
