Струваше ми се почти невъзможно някое от тези събития да се е случило. Струваше ми се почти невъзможно, че майка ми е била младо момиче. Струваше ми се почти невъзможно, че въобще е съществувала, че войниците са дошли в нашия забравен сред скалите край и че са били съвсем реални; струваше ми се почти невъзможно, че в света е останало все пак нещо, все пак някакво свидетелство за всичко случило се тогава, че планинските склонове, по които бях израснал, че селото и църквата на хълма не са просто изчезнали, след като съм заминал. Винаги можех да се върна там, стига да заспя. Достатъчно бе да затворя очи и щях да се озова там. Имаше къща, в която бях живял, макар че сега тя сигурно се е килнала, покривът й е рухнал, а прогнилите дъски по пода са леговище на гущери. Отзад в двора имаше голям обор, с оставени да ръждясват панти, с навес от кирпич и с каменна основа на зидовете, сигурно много по-малък, много по-скромен, отколкото го помнех; имаше прастаро корито за свинете, курник и подпори в обора за овцете. Беше ми болно, че тези неща още ме очакваха, макар че бяха изоставени като нещо вредно, каквото никога не са били. Спомнях си и за един мъж, който дойде в кухнята на баща ми в Мърси, свали шапката си и ми каза, че там, в нашето село, дядо е умрял. Той ми се стори като пратеник от отвъдното, като пратеник от свят, който не можеше да съществува, след като аз отсъствах от него, но се оказваше, че продължава да го има. Мъжът ми спомена за някакъв имот, който ми се полагал по наследство: за някаква земя и къщата на дядо ми, но през всичките тези години аз нито веднъж не успях да прекося невидимата граница между моето съществуване тук, в тази страна, и онази, другата страна, в другата реалност, където камъните по улиците и гредите по къщите можеха да бъдат докоснати с ръка.
По някое време през юни, след пощенската картичка и писмото от Рита и след моето посещение в квартирата на Джон, телефонът ми иззвъня точно посред нощ. Отначало нищо не се чу, но после до слуха ми достигна прещракването, характерно само за презокеанските разговори.
— Аз съм.
Беше Рита.
— Къде си?
— Няма значение. Някъде в Швейцария.
Последва още едно забавяне на сигнала, този път може би само за част от секундата. Заради ехото гласът й звучеше трептящ и отекващ в някакво празно пространство.
— Добре ли си?
— Да, добре съм. Съвсем добре. Исках да разбера как си.
Прещракването се повтори.
— Джон с теб ли е?
— Да. Макар и не в момента. Обаждам се от телефонна кабина.
Заглъхването на разговора по линията ме разтревожи. Опасявах се, че тя още в следващия миг ще прекъсне връзката, че времето неумолимо тече.
— Обмислям пътуване до Италия — признах й аз, макар мисълта за това още да не бе напълно узряла в съзнанието ми. — До нашето село.
— О.
— Можем да се срещнем там.
Пауза.
— Не зная.
Гласът й прозвуча безнадеждно крехък, немощен дори, сякаш трепкащите жици, които го пренасяха до мен, едва се справяха със задачата да го съхраняват по дългото трасе.
— Моля те — продължих аз.
— Не зная. Ще видим.
— Просто ела там. Ще те чакам.
— Ще видим.
На сутринта за кратко отново ме загриза съмнението дали този разговор действително се е случил. Струваше ми се, че някакъв глас е бил предаван по невъобразимо дълга куха тръба, а в единия й край виждах Рита, застанала на сянка до малко светло петно, огряно от лъчи. Необходим ми бе само миг, за да се освободя от мъглата на съня, сред който паметта ми бе задрямала, да се заема с организацията на най-неотложните задачи, защото бях сигурен, че ще замина и че ще я чакам там. Искаше ми се така да подредя нещата, че нищо да не бъде оставено на случайността, да няма други варианти, дори мислех за себе си като за място на картата, където тя или щеше да дойде, или — не.
