— Ще ми бъде много приятно.
И докато се отдалечаваше в мрака по улицата, той се извърна и ми махна с ръка:
— Хей, Вито — провикна се Фабрицио. — Ние отново ще си прекарваме добре заедно, само ти и аз, почакай и ще се убедиш.
Един следобед се скитах по една неравна пътека, която някога се използваше от старите трактори като път за прибиране в селото. Помнех я още от детските си години. Сега приличаше на алея за разходки, понеже се свързваше с много по-широкия път, спускащ се от Абруцио. Припомних си, че дядо ми бе разказвал различни истории за това място: тук всяка есен и пролет са извеждали на паша многобройни стада добитък, имало е оживено движение по тези места, пролетно време нагоре по ливадите пастирите са разпъвали биваци колкото цели села, а всяка нощ е ехтяла музика и са танцували около огъня, под звуците на овчарските гайди и биенето на барабаните.
След около два километра пътеката ме изведе до хребета на Коле ди Папа, преди да се слее със стария, вече изоставен коларски път, който помнех, че минава през Вале дел Соле в годините от моето детство. Погледнах в далечината, очертана от завоите на новото шосе, после извърнах взор към стария път, занемарен и обрасъл, с гъсти гори край него, от които като дете винаги се плашех, понеже се бях наслушал на разказите за какви ли не опасни разбойници и крадци, които скитосвали из тях. Очаквах по-нататък пътят да се присъедини към новото шосе, което отвеждаше обратно в селото, но пред мен не се виждаше нищо, освен мрачни гори и храсти край тях. Най-после стигнах до разклона с един още по-трудно проходим черен път, който водеше направо през гората към билото на хълма. Там, зад един от завоите, се издигаше стар заслон, който някога може би е служел като стражеви пост. На стената му бе издълбана една стрелка, която сочеше към пътя, а надписът под нея беше отдавна неразличим заради пораженията от стихиите. Цялата сцена имаше някакво призрачно въздействие: мрачни гори, трудно проходим път и една стрелка, сочеща към него.
Продължих нататък по пътя. Видях нещо като следи от автомобилни гуми, заобикалящи най-опасните дупки и коловози, които ми се сториха съвсем пресни. След още няколко десетки метра вдлъбнатият на много места асфалт бе заместен от натрошен чакъл, а сред храсталаците от двете страни на пътя се появиха някакви руини. Едва сега се досетих: това беше старото градче Белмонте. Според една местна легенда, която бях слушал като дете, това градче било разрушено от германците при отстъплението им на север. Историята винаги се използваше като предупреждение за това как дори едно процъфтяващо и благословено градче като Белмонте може да бъде превърнато в прах и пепел. Но сега, озъртайки се наоколо, си казах, че цялата история може би е била силно преувеличена, защото по нищо не личеше мястото тук някога да е било обитавано от повече от десетина семейства и надали се е изисквал много труд, за да бъде унищожено. По-скоро къщите имаха вид на отдавна изоставени от своите обитатели, още повече че калдъръмената улица нямаше повече от стотина метра дължина, преди отново да бъде заменена от напукания асфалт. Никъде не личаха следи от бомби, а само от опустошение, причинено единствено от времето.
Отвъд градчето пътят се извиваше покрай склона на хълма. Спомних си, че стига чак до върха му, откъдето се виждаше чак до Вале дел Соле, защото планините не пречеха на перспективата. Наближаваше вечерното смрачаване. В полумрака ставаше все по-трудно да се различат лъкатушенията на пътя. И тук имаше пресни следи от автомобилни гуми. След като заобиколих поредния завой, видях и самата кола — нов сив Фолксваген Скироко, с местни номера. Вратата откъм седалката на шофьора беше оставена отворена, сякаш някой просто бе решил да спре за кратко насред пътя, за да се любува на природата. По-нататък пътят изглеждаше непроходим, понеже представляваше безнадеждна плетеница от пукнатини и ровове. Това беше краят на пътя. Повече нямаше накъде да се върви.
Добрах се до върха на хълма. Долината под нозете ми се разкри като продълговата клисура с жълтеникава почва. Към края на поляната, с гръб към мен, се виждаха две човешки фигури на мъж и на жена. Мъжът сочеше с ръка някъде към долината, може би към някаква местна забележителност, а жената кимна, след което си оправи косата с жест, който ми се стори странно познат.
Стояха на няколко сантиметра един от друг, разделяше ги само тънкият процеп, осветлен от оскъдната светлина на залеза. Първото ми инстинктивно решение бе да се обърна и да си тръгна, да се оттегля тихомълком и да оставя всичко така, както си беше. Но те като че ли усетиха моето присъствие, понеже почти едновременно се обърнаха с лице към мен. Бяха Рита и Джон.
