Стаята беше празна, с изключение на походното легло, което бях донесъл за нея, един стар люлеещ се стол и едно малко буре вместо нощна масичка. Върху бурето бях оставил стъклено шише, в което бяха натопени няколко диви цветя.
— Има хубава гледка от балкона — казах й аз.
Тя отиде до балкона и разтвори вратата. Едва сега, за пръв път от пристигането й, се осмелих да я загледам, докато тя прекосяваше стаята с гръб към мен.
— Не те ли измъчва това? — попита ме тя. — Да се завърнеш тук?
— Не много. Или поне чак толкова, колкото си мислех.
Опитах се да отгатна какво я вълнува в този миг, докато я изпивах с поглед, вперен в извивките на гърба й, в падащата върху раменете й коса, докато си мислех за начина, по който се държеше. Но дори и сега продължавахме да говорим помежду си като безлични същества — нито тя виждаше моето лице, нито аз нейното, явно не смеехме да се погледнем в очите.
— Ами ти? — попитах я на свой ред. — Как са нещата при теб?
— О, все същото, бих казала. Не е чак толкова зле.
Останахме по местата си — аз до вратата, тя на балкона, сякаш някаква невидима сила ни удържаше там, строго съблюдавайки благоприлична дистанция. Оттук ясно чувах как Джон шета на долния етаж, как прошумоляваха кесиите с хранителните продукти.
— Май е време да приготвя нещо за обяд — обадих се аз.
— Разбира се. Само след минута ще сляза долу.
Обаче Джон ме бе изпреварил, бе започнал да приготвя обяда, ровейки из тенджерите, които бях домъкнал от кухнята на Марта. Дори бе сложил да се загрее водата за спагетите.
— Има ли някакви проблеми? — попита ме той.
— Не. Никакви проблеми няма.
Трудно ми бе да преценя какво му бе известно за отношенията ни с Рита — но сигурно донякъде се досещаше, ако, разбира се, Рита не му бе признала нещо, заради странната енергия, която се обменяше между нея и мен. Не можех да се отърся от усещането, че той съзнателно се въздържа от каквато и да е намеса в отношенията ни, едва ли не като жест на доверие. Или в замяна на това да не посягам към неговите собствени тайни.
— Кухнята не е много обзаведена — казах извинително.
— Все ще се справим някак си.
Седнахме да се храним. Те бяха донесли всичко за спагетите, дори и някакъв сос в бутилка, както и малко сирене, една маруля и други зеленчуци за салатата. Джон действаше с неоспоримо умение като човек, който отдавна е свикнал да си готви сам. Спомних си за неговия апартамент, за безпорядъка там, за всичките признаци, че е обитаван от мъж.
— Не успяхме да поговорим за вашето пътуване — заговорих аз.
— Е, може би ще е по-добре да изчакаме Рита да слезе, за да може и тя да разказва.
— С нея всичко ли е наред?
Не успях да прикрия напрежението в интонацията си.
— Да, разбира се. — Произнесе го с тон, в който нямаше и отсянка на чувство за вина, но все пак не ми прозвуча напълно убедително. — Е, може би е малко смутена.
— За какво може да се смущава?
— О, за бъдещето си и така нататък. Но това е нормално за нейната възраст.
Когато Рита слезе при нас, беше се преоблякла с джинси и с един от своите размъкнати пуловери с дълги ръкави, който явно през цялото пътуване е бил натъпкан на дъното на багажа й като ненужна вещ. Тези дрехи внезапно й придаваха по-домашен вид, приличаше на селско момиче, което е отказало да се нагласи в най-хубавите си одежди за неделната служба в църквата.
— Видях от балкона, че отстрани има някаква пристройка. Стори ми се като още един етаж към къщата — съобщи ми тя.
— Това е оборът.
— О, така ли?
Не можех да си спомня дали й бях споменавал за разположението на всичко в къщата. И все пак нейният въпрос не ми се стори съвсем невинен.
— Сега е празен — добавих. — Но мога да ти го покажа, след като се наобядваме.
Джон дойде с нас, когато излязохме навън. За малко си повярвах, че ей сега ще започне да ми разказва, но само на мен, а не и на Рита, че от много време се е опитвал да измисли как без думи да ми подскаже, че да, той е бил онзи. Тримата се изправихме до най-долното стъпало и ми се стори, че въздухът натежа от напрежение, като че още в следващия миг вратата на обора щеше да се открехне и отвътре да изскочи много по-младото превъплъщение на Джон.
— Мама имаше навика често да работи тук, отзад — промълвих аз. — В тази градина. А сега за нея се грижи братовчедка ни Марта.
Отворих вратата на обора и оттам веднага ни лъхна на спарено. Рита и аз влязохме вътре. За миг останахме сами сред полумрака във вътрешността на обора.
— Тук държаха животните — обясних й аз. — Няколко свине, няколко овце. След училище ме натирваха да извеждам овцете към ливадите по околните баири.
Кой знае защо съзнанието ми се фокусираше само върху такива прости, банални подробности, все върху неща, за които можех да говоря напълно уверено. Всички останали спомени — открехнатата врата, двете очи, надничащи отвътре и най-вече това, че тук може би Рита е била зачената, ми се струваха безкрайно невероятни, за да се се случили някога.
— Помниш ли какво е било, преди да се върнеш тук? — Рита внезапно ми зададе неочакван въпрос. — Искам да кажа, наистина ли всичко си спомняш?
