Джон бе този от нас, който се нагърби с тягостната задача да заговори пръв. Точно сега не можех да го възприемам по друг начин, освен през булото на моите подозрения: все трябваше да се намери някакъв знак, някакъв издайнически признак, някакъв жест дори, потрепване на мускул или лицев нерв, който да ми подскаже истината, който да го изобличи.
— Хм, каква изненада. — Протегна ми ръка, неловко и все пак с доза искрена радост, че отново се виждаме. — Рита ми спомена, че може би ще те намерим тук.
Нищо във вида му не ми помогна да се ориентирам. Е, може би имаше нещо съмнително в начина, по който присвиваше веждите си, но аз дори и на самия себе си не се доверявах много, знаейки на какви трикове бе способно подсъзнанието ми. След последната ни среща си беше пуснал брада, сивееща като косата му; това ми се стори като своего рода камуфлаж, тъй като оставаха единствено очите му, в които можех да надзъртам, за да разбера нещо повече за него. Но дори и в тях не успях да прочета нещо, което да ми даде повод да се усъмня.
— Как намерихте това място? — запитах го аз.
— А, да. — Все пак изглеждаше леко смутен. — Ами просто се разхождахме и така стигнахме до тук.
Както и друг път бях забелязал, в смущението му се долавяше някакъв опит за самооправдание и по този начин той успяваше да предотврати всичките ми опити да го поразпитам или да му задам някой неудобен въпрос, сякаш се опасяваше да не докосна болното му място.
— От Рим ли пристигате?
— Всъщност — уточни той, — спряхме за два дни в Кампобасо.
Останах неприятно изненадан, че са били толкова наблизо, а не са си направили труда да ме потърсят. Нямаше как да разбера дали действително са възнамерявали да ми се обадят.
— Можете да слезете с мен до селото.
— Да, разбира се.
Рита остана настрани от нас двамата. Залязващото слънце се бе скрило зад нея, като при слънчево затъмнение, но я озаряваше много красиво, като че ли бе надарена със златист ореол.
— От тук може да се види, ето там долу, Вале дел Соле.
— О, така ли? — възкликна тя. — Е, ние не бяхме сигурни къде точно се намира.
И тя, и аз бяхме леко озадачени от ненадейната ни среща на билото на този обрасъл с планински треви хълм.
— Имам къща долу. Старата къща на дядо ми. Можете да останете при мен, ако желаете.
Отклони поглед към Джон, сякаш търсеше неговото позволение.
— Ами ние имаме резервация в хотела за тази вечер — обясни ми тя.
— Е, тогава можете да дойдете утре на гости и да останете в къщата.
— Ако мислиш, че ще се намери стая за нас.
За миг и двамата замряхме, все така неуверени какво трябва да решим.
— Пеша ли се изкачи до тук? — попита ме Джон.
— Да.
— Тогава ще те свалим с колата.
Стигнахме до селото почти по мръкнало. Рита седеше на задната седалка, притиснала лице към прозореца, за да се взира навън. Улиците бяха съвсем пусти и селото изглеждаше доста неприветливо, дори мрачно, толкова бе тъмно и притихнало. Само едно куче се разлая след нас и ни подгони за няколко метра, след което подви опашка и се върна обратно.
— Коя е къщата? — попита ме Джон.
Би трябвало да я знае, ако той бе онзи. Но аз вече му бях дал знак с махване на ръка, защото ми бе дошло до гуша от моите собствени подозрения и не можех да понеса мисълта точно сега да го изпитвам. Това, че бе до мен от плът и кръв, някак си го правеше да изглежда по-безвреден в очите ми, а подозренията, които имах, започваха да ми се струват безкрайно досадни.
— Онази там, в края на улицата.
В мрака къщата едва се забелязваше, още повече че беше доста отдалечена от последната лампа по улицата.
— Тук ли си отраснал? — попита Рита.
— Да.
Досега бяхме разменили само няколко фрази.
— Можете да останете за вечеря — предложих им аз.
В тъмното нямаше как да видя изражението й.
— Май ще трябва веднага да потегляме обратно.
— Но все пак можете да дойдете утре.
— Ако си сигурен, че всичко ще е наред.
Пристигнаха на следващия ден по пладне. Междувременно се бях погрижил за настаняването им в къщата на дядо, бях взел две походни легла и ленени чаршафи от Марта и Луиза. За двама мои приятели от Канада, така им обясних, понеже не знаех как другояче да ги представя. Когато колата им спря отвън пред къщата, се изплаших, че не е правилно да ги водя тук, че нищо от това няма смисъл.
Ала Джон вече сваляше торбите с хранителни продукти от багажника.
— Взехме нещо за храна — обясни ми той, с интонация, в която се криеше съмнение, сякаш искаше да получи благоволението ми, за да го приема в дома си.
Къщата сякаш се промени с появата на Джон и Рита: някъде изчезна лъхът на старост, нейде се изпокриха призраците от миналото, побягнали веднага щом двамата започнаха да разопаковат багажа си. Все едно че някаква магия бе развалена. Първо им показах стаите — настаних Джон в една от стаите на долния етаж, а Рита трябваше да се настани на горния, в стаята до моята. Рита и аз се спряхме до вратата, загледани в стаята.
— В къщата за съжаление няма баня — обясних й аз. — Ще трябва да ползваш банята в къщата на леля, нагоре по улицата.
— Добре. Всичко е наред.
