— Понякога, да. Но май само донякъде.
Върнахме се до вратата. Едва сега успях да забележа, че Луиза ни следи от своя балкон. Нещо в нея, може би скованата й поза, смътно ми подсказа, че наблюдението й е започнало преди доста време.
— Значи това са твоите приятели — обади се Луиза от балкона, без да отделя поглед от Рита.
— Да. Току-що пристигнаха.
— Говорят ли италиански?
— Не.
Погледът й се отклони към Джон, но после пак се върна към Рита. За кратко надвисна тягостна тишина.
— Някой път трябва да ги доведеш на гости — напомни ми тя накрая.
— Добре. Може би утре.
Поехме нагоре по стъпалата. Рита се извърна, за да погледне назад, ала Луиза вече я нямаше на балкона.
— Доста по-различно звучи гласът ти на италиански — отбеляза тя.
— Как така различно?
— Не зная. Но така, сякаш принадлежиш на това място.
Трябваше да се отбия до Марта, за да й кажа, че ще ни трябва банята й. Марта току-що бе прибрала масата след обяда и се задоволи само да отправи един забързан, преценяващ поглед към Джон и Рита, след което продължи да се занимава със своята работа, сякаш вече ги бе класифицирала и подредила там, където трябва, според своята подредба на нещата.
— Те са ми приятели от Канада — обясних й аз.
— Приятели ли? Щом така казваш.
Беше безсмислено да очакваме от Марта да демонстрира някакво гостоприемство. Дори леля Лучия, както винаги седнала пред телевизора си, с нищо не показа че се интересува от тях.
— Понякога ще се нуждаят от банята — казах аз.
— Тогава нека я ползват.
Изведох ги навън. За съжаление, успяха да забележат неприязънта на Марта. Не можеше да се измисли по-неблагоприятен начин да се запознаят с хората от селото, да не говорим за своеволното поведение на Марта, макар че тя често се оказваше права в преценките си за хората.
— Марта е малко странна — опитах се да им обясня. — Но не й обръщайте внимание.
Но всички се почувствахме неудобно заради хладния й прием.
Продължихме надолу по улицата към площада. Заради горещината по пладне селото бе изпаднало в сънна летаргия и ни се стори напълно замряло под палещите лъчи на слънцето. Дочуваше се само бръмченето на мухите и шумоленето от прибягващите гущерчета, осмелили се да излязат на припек изпод сенките на рушащите се изоставени къщи. Минахме покрай двама селяни, но те се свиха стеснително при вида на новите непознати, само ни кимнаха и промърмориха някакви неразбираеми поздрави, след което побързаха да се отдалечат. Но една от жените, с които се бях срещнал още първата сутрин в къщата на Марта — онази едрата, Мария — ни забеляза, макар че беше силно прегърбена.
— О, американеца! Кои са тези чужденци, които си ни довел?
Преди да успея да измисля как да отклоня обяснението, тя ни поведе към кухнята си, като размаха толкова енергично ръце, че нямаше как да не склоним пред поканата й. На бърза ръка ни настани около масата и без да ни изпуска от погледа си, свари кафе и да ни поднесе от домашните си сладки.
— Тя ти е годеница, нали? — започна да ме подпитва.
— Не, не. Само приятелка.
Не след дълго и друга жена се появи на прага на къщата. Тя също изгледа преценяващо Рита и Джон, сякаш Мария ги беше довела на сгледа. Накрая в кухнята се набутаха повече от половин дузина жени от махалата, по-едри или по-дребни, някои на средна възраст, но други съвсем стари.
— Те му били само приятели — обясняваше Марта на всеки новопристигнал. — От Канада. Макар че на мен поне мъжът повече ми прилича на германец.
— Така ли? — учуди се една от жените и се извърна към Джон. — Германец?
Джон се изчерви.
— Да, да, германец съм — призна той.
— Нищо лошо им няма на германците — подметна една от другите лелки. — Хората все говорят какво ли не за тях, и то все заради войната, ама аз ще ви река, че винаги съм ви уважавала вас, германците. Знаеш ли кои бяха най-лоши? Канадците! Истина е, те бяха най-лошите!
След като се разбра, че Джон поназнайва малко италиански, някои от жените се опитаха да го въвлекат в разговора си. Но скоро си пролича, че вниманието им всъщност бе насочено в съвсем друга насока. Очевидно те се интересуваха най-силно от Рита, която през цялото време остана мълчалива, ала видимо напрегната, особено когато погледите на жените падаха все върху нея. Те, разбира се, ме отрупаха с въпроси за нея, откъде е, каква ми се пада, сякаш много добре си знаеха, че през цялото време ги лъжа, но въпреки това извличаха удоволствие от моите отговори. И като че ли най-важното за тях сега бе, че можеха да я огледат толкова отблизо.
— Толкова е красива — промълви една от тях. — С тези очи.
Тогава се възцари някаква по-особена атмосфера, израз на по-специално и почтително отношение. Сякаш Рита бе дошла тук, носеща със себе си някаква тайна, някакво мистериозно познание, което им се искаше да сподели с тях.
— Те навярно са отгатнали коя си — казах й аз, когато отново излязохме навън. Това бе единственото разумно обяснение за тяхното възхищение от Рита — те явно търсеха в нея прилики с майка ни и особено искаха да разберат дали е предала на дъщеря си искрица от своя дух.
