— Много бе странен — замислено отбеляза Рита, — начинът, по който ме гледаха.
— А пък на мен ми се стори, че те донякъде се страхуваха от теб.
Вниманието, което й бяха засвидетелствали жените, като че ли я бе променило по някакъв необясним начин — внезапно тя престана да бъде чужда тук. Със своя пуловер с дълги ръкави и с черната си коса тя се вписваше чудесно в сенките и камъните наоколо.
— Мисля, че постепенно започвам да разбирам, какво й е било на нея — каза ми Рита. — Говоря за нашата майка. Да живее в място като това. Да бъде непрекъснато наблюдавана.
Джон почти не проговори. През цялото време, докато бяхме на гости на Мария, той жадуваше само за едно: час по-скоро да се махне оттам или да стане невидим и може би затова се държеше с жените толкова резервирано, че можеше да бъде оценен като невъзпитан.
— Не знаех, че говориш италиански — казах му аз.
— Всъщност знам само няколко думи. От времето на моята младост.
— Учил ли си италиански?
— Не. Не. Научавах по нещо от тук от там. Но това беше преди толкова много години.
Двамата прекараха остатъка от деня, като си почиваха в къщата на дядо. Джон се настани да чете на балкона пред стаята си, а Рита се зае да пере, като използва голямото корито, в което аз се бях къпал като дете. После простря дрехите да съхнат на двора. От балкона на кухнята видях как Луиза излезе от тяхната врата с дъска за търкане на прането, за да я предложи на Рита.
— Благодаря ти. Grazie.
— Имаме и пералня — добави Луиза на своя скован английски. — С нея се пере по-добре.
— Не, не, всичко е наред. Хубаво е да постоят на това силно слънце.
— Да.
По-късно вечерта, след като се разходихме из селото и Рита и Джон си легнаха, аз се отбих в къщата на Луиза, но техните ми казаха да я потърся около площада, където наистина я намерих.
— Значи сестра ти най-после дойде — заговори ме тя.
— Значи всички вече знаят.
— Ти имаш право да не им казваш, защото това не е тяхна работа.
— Но нали вече всички знаят.
— Е, не ги ли знаеш какви са? Само повтарят, че очите я издавали. Защото били сини.
— Какво толкова особено има в това?
— Ами просто разправят, че всичко това било, защото майка ти изпила синка, когато била бременна със сестра ти. Такива едни глупости.
— Нищо не разбрах.
— И преди тук жените са използвали синка, когато са искали да се отърват от някое нежелано дете.
— Ама това е смешно.
— Само ти казвам какво си мислят тукашните хора.
— Ама това не е нещо, което майка ми би направила. Това никак не й подхожда.
— Е, така се говори. Пък и ти тогава си бил малък, така че откъде би могъл да знаеш?
Поехме по главната улица обратно към домовете си. Тук-там през прозорците се виждаха светлини, най-вече синкавата светлина от телевизорите, както и отблясъците от огнищата, около които хората се събираха.
— Ами за мъжа? — попитах я аз. — Какво говорят хората за него?
— Не зная.
— Само това ли можеш да ми кажеш?
— Е, една от жените спомена, че й заприличал на един мъж, когото тя била виждала на телевизора. В един от онези филми за войната.
Неусетно стигнахме до вратата на нейната къща.
— Значи ти и сестра ти сте много близки — промърмори тя.
— Да. Много.
— Забелязах го. Даже отначало си помислих, че ти е приятелка. И дори те ревнувах от нея.
— Аха.
Тя се засмя.
— Бедният Виторио. Все си мислиш, че ти залагам някаква примамка, за да те накарам да останеш завинаги тук.
Ала аз не знаех какво да й отговоря.
Като влязох в къщата, забелязах, че светлината в стаята на Рита още не бе изгасена. За миг останах до затворената врата и дори чух как тя отгърна страницата на книгата, която четеше. Чух и скърцането на пружините на походното легло. Можех да вляза при нея и да я заваря там, върху тясното легло, с едва очертаващо се тяло под завивките. След малко, докато стоях все така замрял, я чух да става, да прави няколко крачки по каменните плочи на пода, сякаш бе усетила, че някой дебне зад вратата. Пристъпи отвътре към вратата и ми се стори, че долавям дишането й. Като че ли се поколеба за миг на прага. Или се колебаеше дали да вземе едно съдбоносно решение. Но после се чу само изщракването на ключа за осветлението и шума от стъпките обратно към леглото й в мрака.
През по-голямата част от нощта валя дъжд, силен и проливен дъжд, като по едно време тежките капки заудряха тъй силно по стъклата на балконската врата, все едно ситен чакъл се сипеше върху тях. В един момент се събудих, ужасен от мисълта, че дрехите на Рита са останали на двора, но после си спомних, че малко след вечеря, тя ги бе внесла вътре. През остатъка от нощта не успях да се отърся от видението на нейните цветни дрехи, разпръснати из градината в двора, като си представях образно как силният вятър ги подема и ги разпръсва из долината, та дори и отвъд нея. После щяха да са нужни часове, даже дни, за да бъдат събрани и това ще представлява едно безнадеждно лутане сред калта и студа. И Рита ще ни чака пред къщата, мен и Джон, да се завърнем, ала сега точно бе невъзможно да се излиза навън, сред този пороен и продължителен дъжд.
