Все още гола в трапезарията, задъхана, мокра между краката и по бедрата след преживения екстаз, си повтарях механично тази дума до замайване, подобно на Скъперника с откраднатото ковчеже. Бях забравила сребристото тефтерче направо върху нашето легло. Моят „Десет-пъти-дневно“, в който вече имаше и бележки, писани от моята ръка. Не бих могла да преживея срама, ако Давид прочетеше тези редове. Що се отнася до останалите страници, направо не ми се мислеше какви лъжи щеше да се наложи да измислям, за да оправдая тяхното присъствие и да съхраня поне малко от неговото уважение и доверие.
Втурнах се нагоре по стълбите по гол задник, прикрила криво-ляво с дрехите гърдите и корема, като се молех само да не срещна Арман, който постоянно сновеше като призрак из дома. Вече чувах как горе мъжът ми се разхожда из спалнята. После стъпките му внезапно замряха. Влетях вътре и го заварих, с гръб към вратата, да гледа към градината, но не можех да видя какво държи в ръцете си. Дъхът ми секна, когато забелязах, че тефтерчето е изчезнало от леглото.
Накрая той сложи край на мъчението ми и се обърна:
- Кажи ми...
Ръцете му бяха празни. Поех дълбоко въздух. Край на кошмара? Или пък бе имал достатъчно време да го вземе и да го скрие сред вещите си?
Стиснах в шепи гърдите си до болка, сякаш мачках зряло грозде.
- Да?
В контражур лицето му изглеждаше напълно безизразно. Ала гласът му ми се стори не толкова мек и ласкав, колкото можеше да се очаква.
- Все пак ще трябва да се върнеш...
Да се върна къде? При мама? В Нантер? При Фред? Да се върна към предишния си живот, тъй посредствен и нищожен?
- Не се заблуждавай. Изборът ми изобщо не се дължи на чувствата, които изпитвам към теб.
За какво говореше, боже мой? Нали бях тук именно защото ме обичаше?
- Само че ще се наложи да се бориш, за да накараш и останалите да те приемат.
Треперех от притеснение, тъй като най-сетне започнах да разбирам смисъла на думите му.
- Да ме приемат...? - повторих все пак предпазливо аз.
- В БТВ. За какво мислиш, че говоря? Имай предвид, че синдикатите никак не харесват връзкарите. Докато не им докажеш, че заслужаваш назначението, за тях ти ще си просто любимката на шефа.
Дали преди мен бе имало и други любимки на шефа? Пропъдих тази мисъл и го погледнах съчувствено.
- Да, ясно... Разбирам.
- Само че и мен няма да оставят на мира - добави мрачно той.
Отново въздъхнах с облекчение. Значи, всичко се свеждаше до това. Няма да бъда лишена от всичко. Поне не веднага. Все още не.
Само че къде бе изчезнало онова проклето тефтерче?
- Ако искаш сама да се утвърдиш, благодарение на личните си качества - продължи натъртено той, - ще трябва да работиш наравно с останалите. Дори повече от останалите. Трябва да знаеш що за хора са те. Или ти ще им вземеш ума, или те ще ти вземат здравето. При тях средно положение няма.
Благодарение на Кристофър и на Луи вече имах известна представа за безмилостната атмосфера в този бизнес. Очевидно се налагаше да си извоювам име чрез тях, на техен терен. Не биваше да се надявам да спечеля уважението и подкрепата им, ако си останех затворена в този дом или между стъклените стени на моя кабинет. Тепърва ми предстоеше да докажа себе си.
- Напълно си прав... - съгласих се аз.
Вътре в себе си обаче крещях от негодувание. Присъствието на брат ти там за мен е непоносимо. Та нали той е подготвил репортаж, който може да разкрие за мен нелицеприятни истини?
- Е, тогава... горе главата!
Той пристъпи към мен, прегърна ме с присъщата си сдържана страст, която щедро споделяше с мен при всяко докосване.
- Смяташ ли, че ще е удобно утре да си остана у дома? След това обещавам да изпълня воинския си дълг.
Рядко прибягвах до старите женски хитринки, които всеки път хващаха ред пред мъжката половина от човечеството: влажен поглед, полуотворени устни, трепкане на клепачите, леко наклонена глава... Сега беше моментът да ги приложа. Макар да не виждаше лицето ми, заровено в гърдите му, той все пак усети умолителния му израз.
- Окей, но само утре. След това... на работа, моето момиче! И без много приказки!
Усмихна се и аз усетих дъха му върху шията си. Откриваше ми се възможност, която не биваше да пропусна.
- Между другото, да си виждал едно тефтерче на леглото?
- Тефтерче ли?
Беше се отдръпнал и в чистосърдечния му поглед не открих никаква задна мисъл.
- Да, едно сребристо тефтерче...
- Не. Надзърна ли под леглото?
То наистина се оказа под леглото. Ние пък прекарахме по-голямата част от вечерта върху леглото, като се откъснахме оттам само за да похапнем от таблата, която Арман бе оставил пред вратата: привилегия на богаташите бе да живеят като у дома си като в хотел. Е, и заради няколко спешни разговора, които Давид трябваше да проведе.
Уви, през цялото това време нито веднъж не стигнах до оргазъм, който дори малко да напомня преживения преди това в трапезарията. Бяхме се завърнали към нормалното състояние
на примерни синдикални членове.
