На другата сутрин върху масата за закуска вече не бе тефтерчето, надлежно скрито във вътрешния джоб на чантата ми, който се затваряше с цип, а цял топ разпечатани листи, прикрепени със сребърна щипка във формата на орлов нокът. Видях в това определено предзнаменование...
- Добро утро, Ел! - избоботи безупречно изтупаният както винаги Арман.
Без да ме пита, тъй като вече знаеше навиците ми, той ми наля голяма чаша зелен чай, светъл, точно какъвто го обичах.
- Добро утро, Арман.
- Давид ви остави да прочетете това.
- Виждам... За какво става въпрос?
Върху първата страница, със строга антетка във формата на стилизирана Мариана, наполовина закрита от нокътя на грабливата птица, можах да прочета:
- Това е проект за вашия брачен договор. Оставям ви червен флумастер и блокче цветни лепенки, за да нанесете поправките, които сметнете за необходими.
Брачен договор? До този момент Давид нито веднъж не бе споменал за подобно формално скрепяване на нашия съюз.
Докато разбърквах димящия чай в голямата чаша, прегледах набързо документа, страница по страница, като спирах поглед върху някоя дума или абзац, които бяха привлекли вниманието ми. Въпреки оскъдните ми юридически познания, никак не ми бе трудно да разбера, че смисълът на въпросния документ бе запазването на авоарите и имотите на фамилията Барле. В раздела за имуществените отношения недвусмислено се уточняваше: „Разделен режим на собствеността“.
Аз, естествено, можех да го разбера, а и независимата, жадна за свобода жена у мен, готова да брани правата на жените и тяхното равенство във всяко отношение, се стремеше да омаловажи значението на тази клауза. Ала безкомпромисният начин, по който ми се предоставяше фактическото положение, без какъвто и да било предварителен разговор, ми подейства като плесница.
- Докога трябва да се запозная с документа? - с леден тон запитах аз.
- Ако е възможно, до края на деня.
Гледах известно време купчината грижливо подредени листи, след което вдигнах очи към майордома с вечната вълнена жилетка.
- Добре. Можете още сега да го вземете.
Известно време той стоя слисан, след което изрази гласно удивлението си:
- Сигурна ли сте, че няма да го прочетете по-подробно? Може би да се посъветвате с ваши близки? Или с адвокат?
- Не, не... В този вид е добре.
- Договорът ви обвързва, Ел. Не би трябвало да подхождате така лекомислено.
Съветът му напомняше онези предупреждения, напечатани с дребен шрифт под рекламите за бързи кредити: „С настоящия договор се ангажирате редовно да обслужвате отпуснатия ви
кредит“. Постарах се да не обръщам внимание на думите му, които прозвучаха доста зловещо.
- Чудесно знам това. Но изцяло се доверявам на Давид.
- О, да, разбира се - добродушно ме подкрепи той. - Но все пак...
- Имам право, нали? - прекъснах го аз, като го гледах право в очите. - Да му се доверя изцяло...?
Ъгълчетата на устните му неволно се изкривиха в иронична усмивка. Дали вече не беше пил въпреки ранния час?
- Да... Да, естествено.
Потопих препечената филийка в чая, където веднага плувна слой разтопено масло, след което заключих с пресилена веселост:
- Е, значи всичко е наред.
Той взе купчината листи, лепенките, флумастера и влезе в ролята на деловодител, която, изглежда, отдавна играеше в организирания до най-малка подробност живот на Давид:
- В такъв случай мога да разпечатам окончателния вариант. Ще ви го оставя тази вечер на масата за подпис.
- Чудесно. Благодаря, Арман - отпратих го с поглед аз.
Тъкмо бях приключила със закуската, когато ми се обади София. Гласът й ми подейства като свеж полъх. Нахлух анцуга и взех метрото, за да отида при нея. Тя все още обитаваше малкия, евтин апартамент в Ножан сюр Марн, точно в противоположната посока на Нантер по линия А на метрото, но отстояща само на трийсет и пет минути от дома на мама, при това без прекачване. Жилището бе разположено на последния етаж на безличен блок във формата на куб, строен през седемдесетте години. От друга страна пък, беше само на две крачки от Венсенската гора. Ниският наем вероятно се дължеше на доста нерадостния изглед към автобусната спирка и железопътната линия. Предимството беше, че срещу него нямаше друга жилищна сграда, откъдето някой любопитен да стане свидетел на епичните й сексуални подвизи.
Заварих я да ме очаква по розов анцуг пред терасата на голямото кафене „Льо Рьоле“, на ъгъла на булевардите „Клемансо“ и „Мароние“
- Здравей, баровке!
- Здрасти, откачалке...
Подобни взаимни любезности бяха знак за приятелските ни чувства, но и ни позволяваха да разтоварим евентуалното напрежение между нас.
