Отвън вместо дървета вече се виждаха сгради. Колата забави ход, започнаха да се чуват нервни клаксони и разбрах, че вече сме в Париж.
- Имайте предвид, Ел, че не бихте могли да напреднете в познанието за себе си и за усещанията си, ако преди това не осъзнаете в пълна мяра средата, където е вписано нашето тяло.
Отново подхващаше обичайния си брътвеж, в който не откривах никакъв особен смисъл: „Не си ли давате сметка до каква степен на нашето битие липсва възвишеното?“.
И въпреки това начинът, по който произнасяше всяка дума, влизаше в унисон с някаква неведома струна вътре в мен и сладостен трепет обземаше един по един всички мои органи. Колкото и да отричах това, той действително притежаваше способността да предизвиква у мен вълнение, независимо какво казва, независимо какво прави.
- А след това?
Аз бях тази, която нямаше намерение да се задоволява с общи фрази.
- Погледнете навън! Тук всяка улица, всяка порта, всяка пейка и дори всяко паве си има своя чувствена история. Тук всяко място, всяко ъгълче помни десетки, стотици целувки, въздишки, стенания... и дори може би оргазми!
- Да, но също така убийства, викове за помощ, сълзи... - без всякакво смущение добавих аз.
- Точно в това се заблуждавате, Ел. Истинското удоволствие се нуждае от нещо нездраво, за да се прояви, но то винаги взема връх над смъртта. Повтарям, винаги!
Ерос, Танатос, нагон към живот, нагон към смъртта и вечната борба между тях за власт над човешката психика: заетата от Фройд теоретична рамка бе общоизвестна. Ала там, където австрийският психоаналитик бе видял равновесие между тези две сили, Луи, изглежда, отреждаше победа на удоволствието над нищото. Тревожното и примамливото в неговата теза бе, че той й придава пространствено и историческо измерение:
- И знаете ли защо, Ел?
Очите му бяха изпълнени с нов блясък. Неусетно той се бе навел към мен и можех да почувствам топлината на огъня, който го изгаря отвътре.
- Не - признах си аз.
- Чисто и просто защото за
- Защо не... Но по какъв начин това засяга нас, вас и мен?
- Потърпете още малко, ще ви предоставя красноречив пример. Сама ще се убедите.
Той отново се наведе напред и устните му почти докоснаха непрозрачната преграда:
- Ришар, можете ли да карате по-бързо? Благодаря.
Лимузината тутакси пое по лентата за автобуси, измъкна се от гъмжилото коли по улица „Сент Антоан“ и с пълна скорост излезе на улица „Риволи“, без да държи сметка за полицейските постове, които на този участък бяха особено многобройни.
Той седеше редом с мен, чувах гласа му, усещах миризмата му, долавях похотливата атмосфера в купето, виждах как ръцете му галят меката кожа на тапицерията и които по същия начин биха могли да галят моята кожа... Започнах да се задъхвам и си позволих да смъкна малко стъклото откъм моята страна, за да позволя на свежия въздух да охлади възбудените ми сетива.
Да дойда на себе си. Да възвърна самообладанието си. Да не се оставям да ме завладее това сладостно вцепенение.
- Добре - съгласих се накрая аз. - Но при едно условие: престанете да ме залъгвате с тази история за Орор. Искам да науча всяка подробност около нейната смърт. Искам истината, Луи. Цялата истина.
В отговор той ме изгледа учудено и с известно уважение. Нали за пръв път се обръщах към него по име? Или може би прочетох в очите му по-сериозно, по-дълбоко чувство?
Обля ме нова вълна, с която не можех да се боря, и се сетих, че в това тясно пространство той безброй пъти би могъл да пъхне ръка в стария ми анцуг, а след това и в слиповете ми. Тази мисъл предизвика най-напред контракция на големите ми устни, а след това на перинеума. С мъка се опитах да преодолея тази реакция. Какво би станало, ако тъкмо в този момент се подмокря?...
Това не е мечта, може би по-скоро мисъл, един от онези мокри сънища, които понякога
минават през ума ми пред червения светофар или по време на престоя на метрото на някоя спирка, и веднага се разсейват с възобновяването на движението.
За това кратко време придавам на всички мъже, които ме заобикалят, едно и също лице. Избирам, естествено, най-красивото и го прикачвам към останалите. Така всички стават еднакви пред моето желание и никой не ми изглежда отблъскващ. Всички ми се струват
достойни да ги приема. Чувствам ги различни, многолики, изтъкани от особености, кожата им излъчва специфична миризма и въпреки това се сливат в една-единствена личност.
Еднакви и в същото време различни, те ме привличат и аз без всякакви задръжки съм готова да се подложа на ръцете им, които да ме галят и притискат, а пръстите и фалосите им да
проникват последователно в мен.
