- С Луи ли? Да, може да се каже. Ще се разсърди, ако научи, че съм споделила това с теб, но аз дълго време му бях като резервна гума. Идваше при мен всеки път, когато беше в плен на някаква сърдечна мъка. Така лекуваше накърнената си гордост... След което веднага си намираше друга. По-млада и свежа.
Ребека, старата любовница, убежище на съчувствието и нежността сред бурния сантиментален живот на Луи.
Значи, през онази вечер в Динар, в ресторанта на Сен Мало, а след това в колата на връщане към „Рош Брюн“... с него не е била Алис!
- Когато е загинала Орор... Отново сте били заедно, нали?
- Да, бях там. Както всеки път, когато той се нуждаеше от мен.
Каза го без всякаква горчивина. Напротив, почувствах безкрайната й любов към човека, който сега се гавреше с мен. Любов, срещу която не бе получила нищо в замяна.
- За съжаление, не можах да му попреча да се хвърли във водата - печално добави тя.
- Могъл е да я спаси.
- Не. През онази вечер, или някоя друга, тя в края на краищата щеше да постигне целта си. А в крайна сметка и целта на Давид.
Съзнаваше, че с казаното ме насърчава да продължа да я разпитвам.
- Давид ли? Да не би да намеквате, че е желаел смъртта й?
- Не точно. Само че вече не знаеше какво да прави с болната Орор. Тя се бе превърнала в строшен скъпоценен камък от короната му.
Описваше ми Давид такъв, какъвто Луи ми го бе представил край Тюйлери, като монарх, който определя отношенията си с другите от гледна точка на славата и амбицията. Като достатъчно циничен, за да пожелае смъртта на онази, която хвърля сянка върху собствения му образ и върху блестящото професионално бъдеще, което всички му предсказваха.
- Смятате ли, че я е оставил да потъне, без да стори нищо?
- Без да стори нищо... И дори лекичко я е бутнал в пропастта.
Спомних си устройството на жилището, каквото ми го бе описал Луи: гарсониерата над апартамента на авеню „Жорж Мандел“. Върволицата от любовници. Тайната стълба. Същински Дон Жуан, безогледен консуматор на женска плът.
Да опетни образа му: нима Ребека не правеше тъкмо това пред мен по заръка на Луи? Въздържах се да не я заплюя в лицето от презрение. Вярно бе, че Давид е властен, себичен, готов да използва другите като пионки. Не можех да го отрека. Безапелационните му решения и дори тираничното отношение, което бе проявил към мен през същия този ден... Ала това превръщаше ли го в някакво чудовище и едва ли не в убиец, за какъвто се опитваха да ми го представят двамата съучастници?
Опитах се да разбера що за таен договор ги обвързваше. Дали просто не бяха слели в едно озлоблението си?
- Как се съвзе Луи след злополуката? Имам предвид, освен коляното?
- Трудно. Чувстваше се виновен, че с нищо не е могъл да помогне. И още повече че не се бе намесил по-рано по отношение на брат си. Когато все още е могъл да му отнеме Орор.
- И какво му е попречило?
- Играта - бе единственият й отговор.
Струваше ми се, че не схващам целия смисъл в този контекст.
- Играта ли?
- Постоянното съперничество между Давид и него. Луи, естествено, е по-възрастният... но по онова време вече бе ясно, че Давид е спечелил надпреварата. При това окончателно.
- При всичко, което му е било известно за него, е можел да оспори резултата - опитах се аз да играя ролята на адвокат на дявола. - Да го изнуди!
- Твърде късно. Андре, баща им, вече бе определил своя наследник. Луи не бе в състояние да стори нищо...
Дълго ми разказва как след това Луи намерил убежище в някакъв въображаем свят на любов от книгите, на колкото романтични, толкова и мимолетни страсти, и на донякъде извратени еротични игри. Същевременно тя го оправдаваше във всяко отношение. Според нея Луи бил първата и основна жертва на смъртта на Орор. Ребека се стараеше да ми го представи като чувствителен и крехък, като наранен от приумицата на баща си и от жестокостта на брат си не по-малко, отколкото от скалите на Динар. Ала аз не можех да простя на манипулатора, който се опитваше да задуши моето щастие в зародиш. Той, мой господар?!
Колкото повече ми говореше тя, толкова по-трудно се сдържах да не избухна.
- Питаш ме как се е съвзел? Отговорът е: като си изгради илюзията, че контролира всестранно своя живот. Измисляше си всякакви, един от друг по-заплетени сценарии... Може би ще ти бъде трудно да повярваш, но по онова време той все още не беше се превърнал в денди, който раздава наляво и надясно уроци за живота.
Освен това беше красив като бронзова статуя. И притежаваше магнетизма на хищник. А също
Всичко това ми беше известно. Изобщо не беше нужно тази стара, изоставена любовница да си хвали стоката. От собствен опит знаех какво влияние оказва Луи върху жените.
- Бе толкова мил младеж... Толкова щедър.
Последното й твърдение, което тя се опита да представи като нещо, което само две приятелки, седнали на чай, могат да споделят помежду си, преля чашата на моето търпение.
- Прекратете този цирк! Ако беше толкова чувствителен, колкото твърдите...
Случи се. Бях достигнала онази критична точка, отвъд която вече не можех да не се разкрия.
