Да сваля всички маски, които ме бяха карали да си поставям в хотел „Шарм“. Дори София не би посмяла да постъпи по този начин.
Гневът ми не се надигна като някоя от онези вълни в залива на Сен Мало, които с грохот се разбиват в скалите, а потече като широка, могъща река, която никаква дига не може да възпре.
- Защо си играе по този начин с мен? Защо се опитва да провали брака ми, Ребека? Какво съм аз за него? Пионка върху старата шахматна дъска? Реванш срещу Давид? Епилог на войната между тях, започнала преди двайсет години?
- Нищо подобно.
- Не си ли дава сметка, че би могъл да опозори двайсет момичета като мен, без по никакъв начин да засегне брат си? Би могъл да ме пожертва като пушечно месо, може да ме чука или да ме оставя други да ме чукат във всички хотелски стаи на този свят, ако му скимне... Но никога и по никакъв начин няма да победи Давид! Никога!
Тя ме слушаше, клатейки наляво и надясно конската си глава. Въпреки цялата си самоувереност чувствах, че в нейните възражения има голяма доза искреност.
- Ти нищо не си разбрала. Съвсем нищо.
Каза това като някакво откровение пред самата себе си.
- Да разбера какво?
Продължаваше все така недоверчиво и неуморно да клати глава, сякаш по този начин обясняваше всичко.
Онова, което отначало ме бе разколебало, накрая предизвика раздразнението ми.
По стреснатия поглед на сервитьорите, в порив веднъж завинаги да излея душата си, изтощена от постоянното напрежение около техните тайни, изкрещях с все сили:
- ДА РАЗБЕРА КАКВО???
Техните лъжи по такъв начин се вписваха една в друга като матрьошки, че след разобличаването на всяка от тях се озовавах пред нова, по-малка от предишната. Техният куклен дом бе на път да ме задуши. Не след дълго и аз на свой ред щях да се превърна в строшена играчка в ръцете им. В мъртва играчка. Като Орор.
- Това, което той прави, не е насочено срещу Давид.
- А срещу кого?
Устните й, които до този момент винаги бях виждала сухи и свити, неочаквано се разтегнаха в нежна усмивка.
- Срещу никого. Прави го заради теб.
Усмивката й бе като предаване на щафета, като дар, който се канеше да положи в ухото ми.
С уверен поглед тя повтори:
- Само и единствено заради теб.
Трябваха ми няколко минути, за да оценя измерението на това откровение, за да проникне то в мен, предизвиквайки прилив на весела недоверчивост. Пред моето мълчание Ребека се почувства задължена, да подчертае, че охотно ми отстъпва Луи. Че отдавна се била примирила с това нейният единствен любим да намира щастието у други жени. Все така разпалено, докато аз чувах едва половината от онова, което казва, тя ми обясни какво крепи връзката между Луи и нея. Преди всичко местоживеенето им. Откакто той се бил настанил в петстайния апартамент на авеню „Жорж Мандел“, самата тя заела двете стаи над него. Бившата гарсониера на Давид. От Луи знаех, че междинното служебно стълбище е зазидано. По този начин никой от тях не можел да влезе при другия без предупреждение. Били близки и в същото време независими. Понякога дори дни наред изобщо не се виждали. Ала самата мисъл, че ги делят само няколко стъпала, била достатъчна да им вдъхне увереност.
- Само че всичко това е на път да приключи... - оплака се с въздишка тя.
- Защо?
Въпросът ми, изглежда, я изненада.
- Не са ли ти казали?
Все още стъписана, простодушно свих устни.
- Какво?
- Ами... За ремонта!
Ударите с чукове и кирки, които се чуваха от нашата градина. Шофьорът Ришар в работен комбинезон. Тези картини като мълния пронизаха съзнанието ми.
- Когато се настаниха на улица „Тур де Дам“, Андре и Ортанс купиха и съседния дом.
- Домът на госпожица Марс... - промълвих на себе си аз.
- Да. Обновиха единия, по-просторния, и се пренесоха там заедно с момчетата. Домът на госпожица Марс дълго време остана в предишното си състояние, в каквото е бил обзаведен през четирийсетте години.
Сетих се за табелката пред входната врата: „Бюро за младежки екскурзии“.
- Всъщност домът Марс бе изоставен до смъртта на Андре и Ортанс - уточни тя. - Според тяхното завещание Давид наследяваше дома Дюшеноа, а Луи - другия.
Загубих самообладание и отново повиших тон.
- Луи... Луи е наш съсед?
Как са могли да скрият това от мен? Давид и още повече Арман, който постоянно се оплакваше от неудобствата, свързани със строителните работи в съседната сграда... Защо никой нищо не ми бе споменал?
- Все още не съвсем. От десет години се е заел с безумния проект да възстанови дома в първоначалния му вид. До последната фреска и дръжка на врата. Доколкото мога да съдя, е същински разкош. Но е и бездънна яма, която погълна неговия дял от наследството.
Ето че поне една от мистериите беше разбулена: Ришар не случайно се бе показал иззад синята врата, номер 1 на улица „Тур де Дам“, в деня, когато избяга Фелисите. Шофьорът на Луи вземаше активно участие в проекта на своя работодател.
