Хотели - Първа стая полностью

Колата напредваше бързо по почти пустата магистрала. От време на време изпреварваме някой камион, нарушил забраната за движение в неделя, сподирени от похотливия поглед на изморения шофьор. Все още високото слънце изчезваше при всяко навлизане в тунел, а такива имаше немалко в участъка преди пункта за пътна такса. София изобщо не намаляваше с наближаването на радарите въпреки предупредителните табели. Откакто потеглихме от улица „Тур де Дам“, двете не бяхме разменили нито дума, а дори да се опитахме, казаното щеше да бъде отнесено от силния вятър, който нахлуваше през вдигнатия покрив на кабриолета и грациозно си играеше с тъмните къдрици на моята приятелка.

- Значи, вече имаш кола? - бях я запитала по телефона с леден тон.

- Не е моя. На Пеги е. Все ми повтаря, че ако имам нужда от кола...

Пеги. Другата най-добра приятелка на София, която споделяше детските й спомени, а тя, в припадък на щедрост, я бе въвела преди мен в „Нощните красавици“.

- Е, смятам, че тъкмо сега нуждата е налице повече от всякога.

Според Ребека обаче Пеги бе „типична досадница, която постоянно създава неприятности“. В края на краищата бе напуснала агенцията при неясни обстоятелства и бе подала жалба за изнасилване срещу свой клиент, който бил настоял да довършат вечерта не в „Шарм“ при господин Жак, а в друго, далеч не толкова реномирано заведение.

Там се бил опитал да повтори някои особено пиперливи сцени от някакъв еротичен бестселър, но явно насилието, с което са били съпроводени, не се харесало на деликатната Пеги, дребничка и с несъразмерно голям бюст, основното нейно средство за привличане на мъжете. Показания пред полицията, процес, уреждане по финансов път... Това бе причинило депресия у младата жена, но и бе опетнило репутацията на горещите момичета на мадам Сибони.

„Бръмбарът“ с подвижен покрив пое на запад по отклонението, далеч от столицата, далеч от разкритията, направени през последните часове... За да стигне по-бързо до края. Знаех, че именно това трябва да се случи, и затова се наложи да прибягна до услугите на предателката София.

Два часа по-рано, през тази юнска неделя, терасата на „Марли“ гъмжеше от туристи. Около мен се чуваха всички езици на света с изключение на френски. Дискретността бе осигурена. Изобщо не се съмнявах, че именно това бе определило избора, направен от моя събеседник.

Франсоа Маршадо пристигна с десет минути закъснение, без да се извини. Седна и ми посочи двора на Лувъра със стъклената пирамида:

- Знаете ли, че Андре Барле подсказа на Митеран идеята за тази пирамида?

- Не... - признах скептично аз.

Кой твърдеше това? Самите братя Барле? За мен никак не бе чудно, че Андре, преди него Пиер, а след него Давид са сновали из коридорите на властта в дирене на подкрепа. От определено ниво нататък всичко се превръща в политика. Всичко се разиграва под диктовката на съответното правителство. Ала чак пък да шепне на ухото на президента на Републиката... На ухото на сфинкса.

- Митеран нямаше достатъчно основателен повод да напусне Елисейския дворец и да се настани в Лувъра. Но в тесен кръг споделяше, че желае да даде достатъчно ясен знак за президентската власт.

- Знак от какво естество?

- От символично. Беше очевидно, че се стреми към кралските атрибути, но без титлата. Тогава на Андре хрумна гениалната идея, почерпена от прозвището, с което недоброжелателите наричаха президента. А какво се намира зад сфинкса в Гиза, ако не пирамида?

Отпивах от идеално дозирания коктейл „Монако“, решена да съкратя учения му брътвеж. В този момент изобщо не ме интересуваха безбройните анекдоти, от които фамилията Барле плетеше собствената си легенда. Не бях техен биограф, а още по-малко техен житиеписец... Бях просто журналистка. Просто объркана жена в дирене на истината.

- Надявам се, че онова, което имам да ви кажа, ще ви заинтересува... Или да се наредим на опашката и да посетим музея?

Посочих върволицата посетители, която се точеше от остъкления вход чак до Триумфалната арка на Карузел. Облечен набързо, с платнен панталон и поло „Лакост“, той изобщо не би се откроил в тълпата туристи с малки раници на гърба и фотоапарати през рамо.

- Красива сте, каквато си ви спомням - поласка ме той вместо отговор със съблазнителна усмивка.

- Очевидно не толкова, че да съм достойна да водя телевизионно предаване...

Винаги съм се чудила каква пропаст отделя двата пола в това отношение. Ние, жените,

бързо забравяме за мъжете, които са ни обладавали, чукали, шибали, според емоцията, която са влагали. Поне така твърдеше авторът на статия в едно списание и аз съм напълно

съгласна с него. Не пренебрегвам ни най-малко чувствата, които са будили у мен, но ръцете им върху моето тяло, членът им в мен, всички тези усещания се заличават. Ето защо след

това нямам никакви претенции по отношение на тях.

Мъжете, напротив, изпитват собственическо чувство към своите минали завоевания,

колкото и отдавнашни да са те.