Конспиративното му държание донякъде ме развесели. То ми напомни епизоди от увлекателни филми, които бях гледала навремето, и възбуди въображението ми, където се мярнаха сенките на реални и измислени шпиони. Впрочем в това нямаше нищо смешно или забавно. Отнасяше се за моя живот, с който двамата братя жонглираха като еквилибристи. За живота ми, който постепенно затъваше в тинята на тяхното старо съперничество.
- Знаете ли кафе-ресторант „Марли“ в двора на Лувъра?
- Да... Никога не съм ходила, но се сещам.
- Ще бъда там след един час. Точно след един час.
- Съгласна съм.
- И моето семейство е на път да се разпадне и никак не ми се иска това да се случи в неделя вечер, само две седмици преди лятната отпуска.
Последните му думи прозвучаха някак по детински наивно и ми дадоха да разбера, че от всичко най-много държи на потомството си, а това искрено ме трогна.
София: 3 пропуснати повиквания. Видях това на екрана на мобилния си веднага щом затворих. Чувствах, че не съм в състояние да разговарям с нея в момента. А може би завинаги.
Приготвих се набързо и избрах малко по-съблазнителен тоалет от сакото и панталона. Бъдещият ми събеседник никак не бе безразличен към пищните ми прелести. Трябваше да се възползвам от това, за да го извадя от равновесие и да се сдобия чрез него с малко повече сведения, отколкото бе разположен да ми предостави. И така, дълбоко деколте, повдигащ бюста сутиен и пола до средата на бедрата.
Обличайки се по този начин, нямах никакво намерение да го свалям. Впрочем по време на
разговора ми с Маршадо
прелестите ми изиграха своята роля без мое участие. Бях
оставила красотата си на автопилот. Гърдите ми стърчаха по свое собствено усмотрение. Бедрата ми се разголваха толкова, колкото сами пожелаеха.
Това изобщо не ме засягаше...
И все пак, докато се обличах по този начин, неволно се сетих как един ден в мое присъствие София се зае да открие съвършените одежди, способни да подействат и на
най-задръстения или най-здраво владеещия емоциите си мъж. Те би трябвало да са съставени от рокля, бельо и високи токчета, но задължително всичко да бъде едновременно впито, прозрачно, подчертаващо фигурата и предназначено само и единствено да изложи на показ прелестите, така че никой мъж да не може да им устои. Според нея всеки, който я види, би трябвало мигом да изпита неудържимото желание да й се нахвърли. Питам се дали тогава тя успя да открие тази магическа формула. Мисля си, че изобщо не се нуждаеше от
нея, за да вкара в леглото когото си ще.
(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)
Изтупана така, както отдавна не бях го правила, слизах по дългата вита стълба, когато Арман ме посрещна на последното стъпало:
- Анабел... Излизате ли?
Бих могла да се закълна, че в гласа му едва доловимо избръмча упрек. Масивната му фигура доста разубеждаващо за-пречваше пътя ми.
- Да. За малко. Защо?
- Бих искал да уточня с вас някои подробности.
- От какъв характер?
- Ами например доставчикът на сенници не разполага с такива в екрю. Трябва да се подбере друг цвят. И то незабавно... В противен случай просто няма да ги получим навреме.
В момента се чувствах толкова далече от сенниците в цвят екрю, от доставчиците за сватбата... и изобщо от брачния съюз, сключен под каквото и да било шапито...
- Нали може малко по-късно? - небрежно отклоних предложението му аз.
Преодолях естественото препятствие на изпъкналия му корем и точно в този момент в ума ми блесна неочаквана мисъл. Бързо разрових чантичката си, за да намеря големия ключ, с който никога не се разделях. Просто интуиция.
- Арман... Този ключ ви е познат, нали?
Той сви изненадано очи под гъстите си вежди, преди да се реши да отговори:
- Не, нищо не ми говори...
- Дали случайно този ключ не е от входната врата на „Рош брюн“?
Той ме погледна смутено и с известен упрек, сякаш според него аз не би трябвало да имам нещо общо с убежището на семейство Барле.
- Нямам представа. Нали знаете, ходил съм там само един-два пъти.
Аз пък знаех, че лъже. Помнех думите на Луи: „Арман пре-скача веднъж годишно, за да я наглежда...“
- Добре. Ще видим - приключих разговоря с подчертано загадъчен тон.
Ще видим на място, обещах на себе си аз. В крайна сметка нали се предвиждаше двамата с Давид да прекараме в „Рош брюн“ медения си месец?
Никак не бях сигурна, че там непременно ще потече мед. Не бях сигурна в нищо.
