Потиснах моментното си желание да се обадя последователно на всички действащи лица от драмата, която преживявах. Какво ново бих могла да чуя от тях? Аз от своя страна можех да им противопоставя единствено неведение и гняв. Не можех да изтъкна нито един аргумент, освен разкритието, направено от Фред. А то не бе достатъчно. Някои от тях биха могли да ми отговорят, че нищо не са знаели, а други да заявят, че е станало недоразумение: „А, никой ли не ти е казал? Това бе просто генерална репетиция преди директното предаване. Същинската премиера е предвидена за следващата седмица“. Хайде де...
Да слушам поредните им лъжи, да долавям изкуствената нотка в гласа им или да гледам как отклоняват очи вляво, все симптоми за проява на двойственост, за мен бе твърде много. Или по-скоро твърде малко. Кой кого манипулираше в цялата тази бъркотия, чиято основна схема ми убягваше? Кой каква роля играеше? Кой бе основният измамник? Давид ми изглеждаше като най-мрачния, най-неуловимия образ. Той, най-лъчезарният, най-светлият, най-харизматичният, в действителност се оказваше едно черно небесно тяло, от което осветен бе само един измамлив
сърп. Всичко останало тънеше в мрак и колкото по-далеч навлизах в него, толкова по-отчетливо започвах да се питам как съм могла да се влюбя в този човек.
Какъв ми се бе явил той по време на нашата първа среша? Спомних си гласа му, тъй близък, тъй нежен и обаятелен. Как съм могла да не го видя и от друг ъгъл? Как е могъл тъй лесно да заблуди мен, която се смятах за проницателна и на която благодарение на това качество преподавателите предричаха бляскава кариера на журналист?
Точно така. Вече знаех как да постъпя. Ако исках да проникна в онзи тайнствен Давид, който заговорничеше срещу мен, който упорито продължаваше да крие съществени моменти от своето минало. Трябваше да се върна към началото. Към вечерта на нашата първа среща. Няколкото дихателни упражнения и мъркането на признателната Фелисите до мен потушиха огъня, който ме изгаряше отвътре след разкритията на Фред. Не след дълго възвърнах напълно спокойствието си и взех телефона. Предстояха ми неприятни, но неизбежни разговори.
- Ало, мамо. Аз съм. Как си?
- Добре съм... след като ми се обаждаш.
Сигурна бях, че е искрена и че не желае да ме упреква, но глухият й глас накара сърцето ми да се свие.
Някои мои лични вещи бяха останали в едно малко чекмедже на бюрото ми в Нантер. Между тях бе и купчина визитни картички, сред които имаше имена на колеги, адреси на барове и ресторанти, които години наред посещавахме редовно със София, а също на различни клубове и разни места, където тя изпълняваше номера. Не ми се щеше да вкарвам мама в това гнездо на оси, но не виждах друг начин да открия координатите на...
- Маршадо... - отчетливо произнесох името аз. - С „д“ и „о“ накрая. Точно така, като нотата до.
Ех, да можех само да подхвана нотите на весела и игрива песничка.
- Мисля, че го открих, моето момиче... Франсоа Маршадо. Заместник-главен редактор на списание
- Точно той. Можеш ли да ми продиктуваш номера на мобилния му телефон?
- Ей, ти познаваш важни клечки!
Засега се отказах да я разпитвам за тайнствените й телефонни разговори с Луи Барле. Каквато и да бе ролята й в интригите, които плетяха двамата братя, тя не би могла да бъде нещо друго, освен неволна участничка, обикновена пионка. Ако имаше някой на този свят, който да ме обича безусловно, това бе тя. Можех всичко да поставя под съмнение, но не и нейната любов.
Гласът й бе твърде слаб. С всяко следващо обаждане чувствах как тя се отдалечава от мен, губи се зад все по-плътната завеса, която спираше веселите нотки и пропускаше единствено дрезгавия шепот, който на моменти ставаше толкова непонятен, че преставах да различавам онзи тембър, който познавах по-добре от всеки друг. Ръката, която я душеше отвътре, не я пускаше нито за момент. И нямаше да я остави да си поеме дъх до самия край.
След като включих функцията скрито повикване на мобилния си телефон, набрах номера на журналиста икономист поне десетина пъти. Накрая, след няколко позвънявания най-сетне бях прехвърлена на гласовата поща, което означаваше, че той е взел мерки да не го безпокоят. Бях пропуснала тази подробност. Дали самата аз щях да отговоря, ако получех анонимно обаждане, докато през този неделен следобед съм в домашна обстановка? След известно колебание оставих добре обмислено съобщение:
- Здравейте, Франсоа, обажда се Анабел Лоран. Ел, ако предпочитате. Предполагам, че си спомняте за мен. Стори ми се, че видях името ви в списъка с гостите за нашата сватба следващия четвъртък. Това означава, че скоро ще се видим...
С изненада осъзнах, че остават само четири дни и че очаквам този ден по-скоро с тревога, отколкото с нетърпение.
- ...Вижте, обаждането ми е малко особено...
Ако исках да привлека вниманието му и да го накарам да зачеркне две десетилетия приятелство с Давид, се налагаше да блъфирам. За съжаление, единственото оръжие, с което разполагах, беше измамата. Крайно време беше и аз да прибягна до нея!
