Докато София ровеше из кухнята, реших да изследвам горния етаж. Стаите бяха в състоянието отпреди трагедията с Орор. Някои не бяха обновявани от половин век. На много места мазилката вече се ронеше. Леглата изглеждаха хлътнали от тежестта на цели поколения спящи. Не обърнах внимание на тези останки. Дирех други. Дирех спомени, някакви следи, които по-красноречиво от мебелите или тапетите да свидетелстват за преживяното от братята Барле между тези стени. В първите две стаи не открих нищо интересно. Третата прояви повече щедрост, тъй като трите чекмеджета на стария скрин от потъмняло дърво бяха препълнени с разни книжа, бележници и фотографии.
Реших да не се обаждам на София. Предпочитах да ги прегледам сама, поне първия път. Повечето снимки бяха от прекарани тук почивки отпреди трийсетина години. На тях се виждаха Давид и Луи, усмихнати и привидно задружни момчета, най-често на плажа: в надувна лодка, заети да строят пясъчен замък, готови за лов на скариди, гордо вирнали хванат за щипците рак или да играят на топка... И така нататък. Дали това бе дело на фотографа, вероятно Андре Барле, но всеки път Давид изпъкваше на преден план, самоуверен и тържествуващ, докато Луи оставаше някак в сянка, неизменно малко по-назад, въпреки че бе по-висок с няколко сантиметра. Победителят и победеният. По-малкият брат, убеден в бъдещите си завоевания. А по-големият, отритнатият престолонаследник, вече зает може би в диренето на реванш.
- Ел? Всичко наред ли е? Да се кача ли при теб? - провикна се София от долния етаж.
- Не, не, идвам. Стой си там. Тук е още по-гадно.
- Искаш ли да излезем за по чашка? Няма да прекараме вечерта сред тези вехтории я?
- Хм... Мен не ме брой, скапана съм. Ти излез, ако искаш - насърчих я аз. - Само вземи ключа. Оставих го върху камината в салона.
Чувах я как крачи решително долу, след което отново се обади:
- Сигурна ли си? Ще ти подейства добре, така да знаеш. Ще ти проясни мозъка.
- Не, честно... Много мило от твоя страна.
Откровено казано, не бих отказала да се подкрепя с един аперитив. Само че в последната стая на етажа бях попаднала на нови съкровища. Съдържанието спокойно можеше да се побере в кутия за обувки, но този път на снимките се виждаше цялото семейство Барле, включително родителите, Андре и Ортанс, които виждах за първи път.
- Е, в такъв случай оставам с теб - с фалшиво примирение заключи София.
- Не, не, ти върви! Поразтуши се.
Чух я как се изкиска, после стълбата изскърца под тежестта й. Стигна до площадката и накрая се появи в рамката на вратата, която бях оставила отворена:
- Никъде не мърдам. Погледни какво съкровище открих.
Вдигна пред очите ми тумбеста бутилка, покрита с прах, полепнал по засъхналия алкохол, а в другата ръка държеше две чаши, които бе успяла да измие, все още мокри от сапунената вода.
- Какво е това? - запитах аз, като вдигнах глава.
- Отлежал арманяк. Какво ще кажеш?
- Давай... - подканих я с усмивка.
Тя напълни чашите, настани се до мен на паркета и грабна част от купчината.
- Какво търсим всъщност?
- Нещо, свързано с първия брак на Давид.
Ала повечето снимки, както от нейния, така и от моя дял документи, бяха от по-отдалечен период. От времето, когато бащата и майката Барле все още са били младо семейство, изпълнени с планове за бъдещето и с амбиции.
Имаше няколко техни сватбени снимки. Веднага познах роклята „Скиапарели“, която Ортанс бе носила преди мен. Роклята, която трябваше да облека само след три дни и която й стоеше великолепно, по-добре, отколкото би ми стояла, колкото и да я преправях. Ако въобще се наложеше да я използвам...
Сетих се, че все още не бях подписала брачния договор, оставен от Арман, и че намирах все по-малко причини да го сторя.
Семейна вечеря, почивки на море или на планина, Коледа в салона на „Рош брюн“... От останалите снимки не научих нищо, което вече да не знам. Впечатление правеше отсъствието на жени около братята Барле. Дори като възрастни изобщо не ги видях в прегръдките на годеница или на любовница. Не видях нито Орор, нито Ребека върху тези пожълтели снимки с бели кантове или върху полароидите с избледнели цветове, които лепнеха от избилата по тях емулсия.
Сухо изщракване, последвано от продължително метално скърцане, ни накара да подскочим. Шумът се повтори още един-два пъти, което ни даде да разберем, че навън бе задухал вятър, който обгръщаше къщата с могъщото си дихание. Диханието на морето.
- Няма нищо, това са капаците на прозорците - успокои ме София. - Пантите сигурно са съвсем ръждясали от влагата.
Глътката арманяк като огнен език опари хранопровода ми и ми вдъхна кураж.
- Трябва да се обадя на мама - сетих се внезапно аз и се надигнах.
- Окей. Аз ще поразгледам още малко - отвърна разсеяно, погълната от старите фотографии.
Когато слязох, видях през широкия прозорец откъм морето, че нощта е обгърнала вилата с бездънен мрак. Само фарът на Гран Жарден и осветлението, което обливаше крепостните стени на Сен Мало, изпъкваха върху черния като въглен хоризонт.
Тази непрогледност ме наведе на мисли за мама.
