- Аз съм! - казах аз със свръхчовешко усилие да придам на гласа си непринуден тон.
- Добър вечер, дъще.
Гласът й беше като от дните, когато не се чувстваше добре. Личеше, че се опитва да прикрие истинското си състояние. Така можеше да измами всеки, включително Лор Шапюи, но не и мен.
- Преди малко получих чудесна кошница с плодове.
- Е, опита ли ги?
- Не... Не, не съм много гладна. Нали знаеш, от всички тези процедури непрекъснато ми се гади.
Явно бе изгубила обичайния си апетит. А това изобщо не беше добър знак.
- Мамо, сигурна ли си, че си добре? Искаш ли да дойда?
- А, не... Стой си, където си, скъпа.
След това съкрати разговора, сякаш всяка произнесена дума й причиняваше болка. Веднага щом затворих, набрах номера на Людовик Пулен. Младият мъж съвсем наскоро се бе дипломирал, но майка ми го бе харесала и го бе избрала за личен лекар. До момента, когато състоянието на Мод наложи постоянни хоспитализации, той се бе грижил за нея и все още я преглеждаше, когато неочаквано й прилошееше. Ала чувствах, че тази вечер нещата са по-сериозни.
- Доктор Пулен?
- Да... - отвърна доста рязко младежкият му глас. - Кой го търси?
- Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно. Анабел Лоран се обажда. Вече сме се срещали у майка ми. Дъщеря съм на Мод Лоран.
- О, да, разбира се - омекна той.
- Разтревожена съм, докторе. Намирам се в провинцията и току-що разговарях по телефона с мама... Не се чувства никак добре.
- Хм... Желаете да отида и да я прегледам?
Не смеех да искам това от него. Въпреки младостта си той преливаше от съчувствие и професионална добросъвестност. Надявах се, че няма да ги изгуби прекалено бързо. Не и докато мама се нуждае от него.
- Бих искала, стига това не ви притеснява.
- Нищо подобно. Ще прескоча утре сутринта след прегледите. Кабинетът ми не е далеч от нейния дом.
- Утре... - промълвих аз, без да мога да скрия разочарованието си.
- Значи, искате да отида сега, така ли?
- Не...
„О, да“, крещях вътрешно аз.
- Не се притеснявайте... Разбирам. Обувам се и отивам. Ще ви се обадя веднага щом приключа.
Затворих точно в момента, когато порив, по-силен от предишните, шибна вилата и старите греди изскърцаха зловещо. На този участък от брега нищо не възпираше северните ветрове, които блъскаха немилостиво сградата.
Докато не научех как е мама, нямах сили да продължа издирванията.
- Ще остана за малко долу - викнах към София.
- Окей.
Нямаше телевизия, нито радио. Нямаше и списания, пък били те и стари. Единственото ми занимание, докато чаках обаждането, беше книгата, която бях грабнала на тръгване от купчината, купена в „Мюзардин“. Първата от списъка на Луи:
Корицата беше сполучлива: стройно женско тяло с тежка камея на шията, обвита в тайнствен виолетов облак. От страница на страница постепенно се увлякох от разказа на главния герой, писател, заинтригуван от изчезването на жени, докато накрая открива съществуването на подземен свят, населен с амазонки, превръщащи попадналите сред тях мъже в сексуални роби. Същото се случва и с него. Отначало се чувства жертва, но постепенно охотно започва да изпълнява задълженията си. Неволно направих сравнение: колкото и увлекателна да бе неговата участ, тя бе напълно противоположна на сегашното ми състояние. В мъжки вариант. Не бих повярвала, че Луи случайно е поставил тази книга начело на списъка. Освен крещящото несъответствие с моето битие, вероятно в нея се криеха други послания и тази перспектива ме накара да продължа нататък много по-внимателно. Нима това се очакваше от мен: пълна и безусловна капитулация на моето тяло? От друга страна, на него му бе известно, че това тяло вече му принадлежи... Или може би?
Както беше обещал, доктор Пулен проведе кратък разговор с мен, с който се постара да ме успокои. С онова, което й бе предписал, мама щеше да издържи до сватбата, а също и до отпътуването за Лос Анджелес два дни след това. А по-нататък... Не можел да гарантира нищо и, подобно на мен, разчитал на професионализма на американските колеги.
Канех се да приготвя, доколкото мога, леглата на горния етаж, където да прекараме нощта, когато отвън се разнесе бръмченето на мощен двигател. Сред воя на вятъра и шума на вълните до нас достигнаха две кратки изсвирвания на клаксон.
Надзърнах през стъклото на входната врата. През пелената на проливния дъжд едва различих колата, тъй като светлината на фаровете, насочени към къщата, ме заслепи. Те примигнаха в такт с клаксона. Втурнах се навън под водните струи, които шибаха лицето ми. Само няколко крачки по-нататък разпознах лимузината на Луи. Ала вместо него в снопа светлина видях към мен да се приближава шофьорът Ришар с голям чадър в ръка.
- Добър вечер - изръмжа той с обичайната си любезност.
- Добър вечер. Мога ли да ви запитам какво правите тук?
- Трябва да ви откарам на мястото, където ви очакват. Това е всичко.
- И сте дошли чак от Париж? - престорих се на учудена аз.
