Хотели - Първа стая полностью

В крайна сметка, като се изключат Давид и Луи, тя бе последният свидетел на драмата. Не по-безпристрастна от тях, но все пак все още сред живите. Разходката ни до морето само бе повдигнала ъгълчето на завесата, която, подобно на калъфите върху мебелите в „Рош брюн“, криеше тайните на семейство Барле. Разчитах Ребека най-сетне да хвърли светлина върху случилото се и да изтупа от праха своите спомени. Тя очевидно знаеше много повече от онова, което ми бе казала последния път, на улица „Роа дьо Сисил“

Закачливият й поглед на онази снимка сякаш ме приканваше отвъд времето да я потърся. Би могла да осмисли отговорите си, да разчисти утайката от последните лъжи и да запълни последните празноти. Ето защо отивах при нея.

Спиране за пишкане, спиране за вечеря, спиране за зареждане. Пътуването ни до Париж заприлича на многоточие, сякаш отлагахме онова, което ни очаква в столицата. Не бързахме да запълним празнотите, които прашните чекмеджета на „Рош брюн“ бяха оставили в края на този твърде натоварен ден. След като Орор бе от тази област, как Давид се бе запознал с нея? Какво точно се бе случило на двайсет и пети декември хиляда деветстотин осемдесет и девета година, за да накара младата жена да се хвърли в бурното море? На какво се дължеше отсъствието на Давид в коледната вечер? Дали „бизнесът“, както твърдеше Луи, бе причината да бъде далеч от брат си, родителите си и на всичко отгоре далеч от младата си съпруга, в плен на депресията? Каква бе връзката на двамата братя с „Нощните красавици“? Възможно ли бе Орор също да е била... горещо момиче?

Накрая спряхме до един мотел някъде между Анже и Льо Ман, тъй като никоя от нас вече нямаше кураж да седне зад волана. Предишната нощ бяхме спали малко, София дори по-малко от мен. Трябваше обаче да отдъхнем, ако не искахме да предизвикаме злополука в натовареното от камиони движение.

Пиша това сред почти пълна тъмнина. Струва ми се, че на съседното легло София вече спи. Дишането й е шумно, но равномерно. Аз самата не мога да заспя. Дали поради неотдавнашните разкрития? Или от онова, което ни очаква в Париж?

Не, просто защото при всяка по-дълбока въздишка на моята приятелка си представям, че тя изобщо не спи, а енергично мастурбира с показалец върху клитора и среден пръст дълбоко във вагината. Подобно предположение за мен не е ново: от шестнайсетгодишна възраст, всеки път, когато се наложи да спя в една стая с приятелка, съм си задавала този

въпрос. Дали не се гали? Или по-скоро дали може да го прави, без аз да усетя? Тази мисъл до такава степен ме измъчва, че накрая сама пъхам ръка в слиповете си и започвам да

възбуждам клитора си с показалец, докато накрая не се предаде и изтръгне от мен няколко въздишки. Дали през тази нощ София ме чу? Дали се е запитала какви са тези мои нощни занимания? Съжителството на двама души в една стая, независимо дали са от един и същ или от различен пол, може би се свежда до въпроса: изпитва ли желание? Дали то е

насочено към мен? Или към самата нея?

(Ръкописна бележка от 16 юни 2009 г., съставена от мен)

На следващата сутрин потеглихме още на разсъмване. Тунелът при „Порт д’Орлеан“, чието оранжево осветление харесвах, ни погълна преди още съвсем да се е развиделило над околовръстния път с многобройните му разклонения към южните предградия.

Включихме се във вътрешния пръстен, поехме на запад и водени от джипиеса, минахме през „Порт дьо ла Мюет“

В този ранен час на понеделника движението в Париж все още беше поносимо, а по улиците почти нямаше оживление. Работеха само хлебарниците, някои кафенета и камионите за смет. Зеленият циферблат в колата показваше пет часа и петдесет минути.

- Нали няма все пак да й се изтърсим по това време? - запита София.

- Не. Имаш право. Кафе?

- Кафе - съгласи се тя.

Голямата сграда на авеню „Жорж Мандел“ № 118 бе строена през седемдесетте или осемдесетте години. Около всеки прозорец на бялата фасада имаше изпъкнали бетонни первази.

От хола на входа също лъхаше на кич и ни трябваха няколко минути да открием името на Ребека сред многобройните обитатели. Между другото, отбелязах и фамилията Барле на осмия етаж. Мина доста време, преди да чуем по домофона сънения й глас. Очевидно я бяхме събудили.

- Да?

- Ребека, аз съм Анабел.

- И София! - провикна се моята приятелка над рамото ми.

- Отварям ви - кратко отвърна тя. - Деветият етаж, първата врата отдясно.

Посрещна ни все още боса, в пембен копринен пеньоар, наметнат над бледорозовата нощница. Беше разчорлена, без грим и четирийсетте години много й личаха. Открих бръчки, които до този момент не бях забелязала, тъй като обикновено бяха прикрити под пластове пудра и фон дьо тен. Ала въпреки натежалите клепки, очите й си оставаха все така предизвикателни, каквито ги бе уловил фотографът на онази снимка. Кой ли всъщност бе този фотограф?

- Искате ли нещо? Чай? Кафе? Чаша вода?