Хотели - Първа стая полностью

Приех предложението й, след което двете се отправихме обратно към „Рош брюн“, този път по крайбрежния път, по който можеше да се мине само при отлив. Тясната гранитна пътека, циментирана само на отделни места, минаваше по самия ръб на скалистия нос Малуин. Оттам се откриваше великолепна гледка към Сен Мало със залива, към островчетата Гран Бе и Пти Бе, Сезамбр и Конше. По средата на разстоянието имаше предупредителна табела: Внимание, плувци! Силно морско течение. Опасно за живота.

Малко по-нататък забелязах мястото, което Луи ми бе описал доста точно, докато пътувахме в лимузината: стената в подножието на вилата с малка бяла врата, от която няколко стъпала водеха до пътеката. По-надолу от водата стърчаха скалисти зъбери, чиито ръбове на вид бяха остри като ножове. Между тях човек лесно би могъл да заклещи крака си.

- Ето тук е загинала - глухо промълвих аз и посочих мястото на моята приятелка.

- Тук ли? - зачуди се тя. - Че това е до самия бряг... Човек не може да се удави тук! Това е смешно!

На пръв поглед действително опасността не бе чак толкова голяма, особено при отлив и при спокойно море. Ала достатъчно бе равнището на водата да се повиши и дори най-слабо вълнение, за да хване всекиго в този капан, да го залее, да го откъсне от света, който живее и пулсира само на няколко метра оттам.

Сякаш като потвърждение на моето предположение, човекът, когото в този момент срещнахме по пътеката, ни посочи някакъв мъж в неопренов костюм, изненадан от прилива на малка пясъчна ивица, само на около сто и петдесет метра от плажа. Оттук разстоянието изглеждаше лесно преодолимо и въпреки това плувецът явно бе объркан. След няколко минути колебание, твърде ценни при тези обстоятелства, той все пак се хвърли във водата и не без мъка успя да се добере до брега, борейки се с мощното течение.

Не разменихме повече нито дума, докато стигнем до къщата. Разтворихме широко капаците на прозорците, за да проветрим, а след това изсипахме върху прашния паркет съдържанието на всички чекмеджета, които успяхме да открием. Две от тях все пак оказаха съпротива и опитите

ни да ги отворим с помощта на закачалка и стара отвертка се оказаха напразни.

Сред острата миризма на паркетин и на проявител прекарахме следващите часове седнали направо на пода, наведени над старите снимки, като внимателно проучвахме всяка от тях и дори се връщахме към онези, които преди това набързо бях прехвърлила предишната вечер. Ловът ни не се оказа особено успешен, защото така и не открихме снимка на Орор, но пък попаднахме на някои интересни находки. Сред тях имаше снимки, правени по всяка вероятност преди гибелта на младата жена, а други след това, когато Андре и Ортанс са били все още живи. Естествено, изразът на лицата върху първите беше по-весел, отколкото след това. Видяхме например как Луи прегръща красива блондинка с див поглед, в която доста трудно разпознах Ребека. Това наистина беше тя, вече неестествено скована, в моряшко костюмче от „Жан-Пол Готие“ или „Етиен Дао“, с една дума, на върха на вълната по онова време.

- Вярно - оплака се София, - двамата наистина са движили заедно.

- Да... Странно...

- Странно ли?

- Сякаш... Орор е оставила след себе си толкова малко... Сякаш тя самата е искала да изчезне.

Забележката ми я обърка, но тя не размишлява дълго над това нелепо предположение и отново заби нос в купчината пожълтели снимки.

Не бе нужно да й обяснявам подробно към какъв мъгляв сценарий ме отпращаше тази хипотеза. Също както в Тайни жени, Орор би могла да реши да заличи следите си, като крайна мярка от нейна страна, за да накаже братята Барле за лошото отношение към нея. Ала сравнението спираше дотук: докато амазонките на Аня Оз се укриват от погледите, за да излязат накрая и да пожънат триумф, Орор наистина бе загинала. Оказала се бе по-жестоко наказана от онези, които я бяха подтикнали към тази драматична крачка.

Последните часове от престоя ни в „Рош брюн“ бяха посветени на щателно претърсване на всяко ъгълче във вилата. Този път дирехме не само снимки, а каквато и да било улика, която да ни позволи да се доберем до Орор или по-скоро до следите от нейното присъствие тук.

Вече бяхме на път да се откажем, обезсърчени от купищата нащърбени дребни украшения, стари рекламни каталози и консерви с изтекъл срок на годност, когато внезапно София възкликна:

- Я виж!

От дебелата купчина различни проспекти бе измъкнала професионална изцапана и омачкана визитна картичка, чието състояние показваше напредналата й възраст.

Жан-Франсоа ДЕЛБАР

Нотариус ул. „Пласитр“

35 400 СЕН МАЛО телефон: +33 99 32 69 45 факс: +33 99 32 69 47

- Фамилията на твоята удавница не беше ли Делбар?

- Да - кратко потвърдих аз.

Никога не бях чувала за Жан-Франсоа Делбар. Нито Луи, нито Ребека ми бяха споменавали за него.

- Видя ли номера? - настоя София. - И факса. Не са актуални...