Действително. А това доказваше, че някой от семейството на Орор бе живял и работил по тези места, вероятно преди нейната смърт, поне доколкото можех да съдя по номера на телефона. Дали беше неин брат? Или чичо? А може би дори неин баща?
- Какъв беше местният код? - запитах аз.
Тя грабна първата попаднала й диплянка:
- Нула две.
Веднага набрах него и въпросния номер на мобилния телефон и чух сигнала. Ала вместо повикване дойде автоматичният отговор, че номерът вече не е валиден. Откога? Тайна. Използвах случая, за да направя справка, но операторката не откри в данните никакъв Жан-Франсоа Делбар, нито в Динар, нито в агломерацията на Сен Мало. Помолих я дори да подири имена със сходен правопис, но без успех.
- Или е напуснал тези места, или също е мъртъв - заключи София, след като затворих.
Мъртъв. Мъртва.
Привидно невинната й забележка откри пред мен нова пер-спектива.
- Ти си гениална! - възкликнах аз и я грабнах в прегръдките си.
- Че какво толкова казах?
- Идвай, „вдигаме си крушите“. Ще ти обясня по пътя.
Четвърт час ни бе достатъчен да пооправим и да заключим вратите на вилата „Рош брюн“, която ревниво продължаваше да пази своите тайни.
За щастие, в кметството на Динар отделът „Гражданско състояние“ все още работеше. За нещастие обаче, нямаше регистрирана никаква Орор Делбар, нито дори Барле. Липсваше както акт за раждане, така и смъртен акт.
Без колебание опитахме късмета си при техните колеги в Сен Мало.
- Да, има Орор Делбар. Родена на дванайсети април хиляда деветстотин и седемдесета. Починала на двайсет и пети декември хиляда деветстотин осемдесет и девета.
- Мамка му... - промърмори София, давайки израз на споделеното ни изумление. - Загинала е навръх Коледа!
Вечерта на Коледа, а не по време на лятно къпане, както ми бе заявил Луи по време на първото му признание по този въпрос...
- Къде е погребана? - запитах служителката в кметството.
- Вие от семейството ли сте, госпожице?
- Не... Но това е първата жена на моя бъдещ съпруг.
Изглежда, съм изглеждала достатъчно искрена и дори трогателна, защото тя все пак отстъпи:
- Подобна информация липсва в нашите регистри. Но предвид адреса, който ми давате... Има голяма вероятност това да е гробището в Рокабей. Ако семейството й притежава там гробно място, разбира се.
С помощта на набързо надраскан върху туристическата карта маршрут поехме с колата към въпросното гробище. Рокабей е печален квартал на Сен Мало, притиснат между гарата и доковете на търговското пристанище. От табелката на входа научихме все пак, че тук са погребани и някои известни личности, сред които Робер Сюркуф, най-известният от малуинските корсари, както и актьорът Даниел Желен.
След няколкоминутно лутане наслуки по алеите най-сетне попаднахме на един гробар с бакенбарди, който тикаше количка. Той се почеса по главата и накрая очите му светнаха:
- А, да, Делбар... Като нотариуса!
Бинго.
- Точно така - потвърдих аз. - Също като нотариуса. Впрочем Орор е негова... - замълчах с надеждата той да ме допълни.
- ...Негова дъщеря. Точно така. Не мога да ги объркам със семейство Доле или с Базенови.
Няма да научим нищо повече, даде ми знак София с вдигане на вежди.
Гробът на фамилията Делбар представляваше обикновена плоча от розов мрамор, без портрети и очевидно напълно запуснат. Нямаше цветя, украса, никакъв знак на внимание към почиващите тук. Никой не се бе погрижил да почисти плевелите край него. Върху плочата имаше четири имена с една и съща фамилия: Амеде (1910-1985), Сюзан (1912-1999), Жан-Франсоа (1938-2005) и Орор (1970-1989).
- Починала е преди баща си - отбеляза София.
- И дори преди баба си.
Изглежда, нито един член на семейството не беше вече между живите. Никой, към когото да се обърнем. Освен може би...
- Майка й... Майка й не е тук.
- Може би все още е жива - предположих аз.
- Ами да... Така и не поискахме имената на родителите й в „Гражданско състояние“. А сега вече са затворили.
Слънцето наистина се спускаше към хоризонта, а по това време местната администрация не работеше.
Включих телефона си и пътем установих, че Давид е престанал да ме търси. От сутринта насам нямаше ново обаждане. След това потърсих в Интернет „Ребека Сибони“ + „Нощни красавици“. Макар да бях действала наслуки, все пак се сдобих със следния резултат благодарение на регистрацията на „Нощни красавици“ във фирмения регистър, а изглежда, седалището на фирмата на Ребека бе на нейния домашен адрес: „Нощни красавици“ ООД, авеню „Жорж Мандел“ № 118, 75116, Париж.
- Да не искаш да отидем на гости на тази мръсница?
София отново си показваше рогата.
- Да.
- Вярваш ли наистина, че ще ни осветли?
- Нямам представа. Възможно е.
Поне така се надявах.
