Не бях предвидила подобен разпит. Боях се преди всичко да не би моят клиент да разкрие нашата обща тайна. Ала макар да усещах присъствието му зад гърба си и вниманието, с което следи размяната на реплики, Маршадо запази мълчание. На мен се падаше задачата да измисля правдоподобна версия. И то незабавно. Всеки знае, че най-сполучливите лъжи, онези, които издържат изпитанието на времето, съдържат известна доза истина.
- Студентка съм по журналистика.
- В Сорбоната ли?
- Не, в Центъра за подготовка на журналисти. Наскоро завърших и част от стажа прекарах при Франсоа.
- И се харесахте взаимно.
- Точно така.
Нежният и до този момент галещ поглед на моя събеседник за момент се откъсна от мен, за да отправи стрела по посока на някогашния си колега от университета. Имах чувството, че може да го убие на място. Съчетанието на деликатност и свирепост у този човек ме смути. Само за миг можеше да се превърне от целебен балсам в изгарящ пламък. Едва тогава можах да се избавя отчасти от очарованието, с което той, без сам да съзнава това, ме държеше в плен, и да обърна внимание на пантомимата на останалите сътрапезници, мъже и жени без разлика, до един привлечени от неговата аура, подобно на нощни насекоми. При това някои от тях спокойно можеха да му съперничат по известност и богатство, ала всички до един се домогваха до неговата близост, интерес и донякъде до славата му. Всички се стремяха да попаднат в обсега на магическия кръг на удостоените с неговото внимание. Самата аз, досами този мъж, усетих върху себе си вълната от завист, която растеше с всяка следваща минута, през която той ми посвещаваше част от драгоценното си време.
„Коя е тази? Познаваш ли я?
- Никога не съм я виждал. Но, ако ме питаш, мисля, че не е нищо особено.“
Дочувах подобни реплики. Само на няколко стола от нас вероятно вече ми крояха шапка, която Давид Барле трябваше да заплати от неизчерпаемата си банкова сметка. Коя бях аз, та да им отнема звездата на вечерта? Как се осмелявах да се натрапвам по подобен начин? Не би ли трябвало час по-скоро да сложа край на разговора с този медиен принц и да дам възможност и на другите да се доближат до него?
- А сега къде работите?
Давид продължаваше да ми отделя цялото си внимание.
Бях толкова смутена, че не осъзнавах каква възможност открива пред мен животът. Тя бе тъй огромна, че дори не можех да я видя, запленена от този мъж, намиращ се на горния край на социалната стълбица.
- Хм. Все още не съм избрала. Изчаквам.
- Ясно. Значи, не разполагате с нищо.
Подобна окончателна присъда нормално би трябвало да пробуди у мен желание да зашлевя онзи, който се е осмелил да я произнесе. Ала защо в такъв случай продължавах да се усмихвам глупаво, неспособна да открия у себе си дори капчица гордост?
Тъй като не знаех какво да отговоря, той бавно вдигна ръка към лицето ми и тихо ми заповяда:
- Затворете очи, ако обичате.
- Моля?
- Добре ме чухте: затворете очи. Само за момент.
- Какво искате да...
- Не се бойте - настоя той с вродената властност на съблазнител.
Междувременно в полумрака на трапезарията Маршадо бе навел към мен глава, за да прибере онова, което му принадлежеше, тоест мен. Вероятно това бе начин да се опълчи на своя приятел или да покаже, че независимостта на пресата все още е жива.
Давид великодушно се поклони:
- Открай време съм се възмущавал от прекомерната експлоатация на стажантките, но благодарение на теб, Франсоа, може и да си променя мнението. Особено ако ги подбираш така добре.
- И на теб ти харесва, нали? - намръщи се раздразнено Франсоа.
Вероятно в този момент много му се искаше да разкрие действителната ми роля редом с него, но за пореден път се прояви като честен играч и не каза нищо.
- До скоро, Ел - сбогува се Давид.
В ръката, която ми подаде, открих визитна картичка. При това движение ръкавите на сакото и ризата се повдигнаха и откриха за миг китката му. Над нея имаше пристегната лента от седефена коприна. Това странно украшение задържа вниманието ми секунда повече и това го накара неочаквано да стане настоятелен:
- Ако не я вземете сега... Бог знае кога ще се видим отново.
- Да, разбира се - смотолевих аз. - Прощавайте.
Той изчезна заедно с обгръщащото го сияние, което ми показа, че преживяното може да бъде само сън.
- Ел? Ще бъдете ли така добра да ми отделите още малко време?
Поканата от страна на моя днешен клиент, макар напълно в рамките на добрия тон, ми се стори съвършено нелепа. Не по-малко неуместна и вулгарна от пускане на ръка по време на градинско парти. В този момент на света имаше само един мъж, с когото бих могла да споделя леглото. Само един, който би могъл да ми замае главата. И този мъж току-що бе изчезнал в нощта.
- Защо не... - поколебах се аз.
- Ребека Сибони ми спомена за хотел „Шарм“. Изглежда приличен. Познавате ли го?
През последните месеци бях го посещавала един-два пъти, водена от стремежа за печалба, от опиянението на изпитото шампанско, приемайки безгрижно тази забежка без особени последици. Но в никакъв случай по силата на навика или заради онова, което се случваше там.
