Мод, Фред, София, Ребека... Давид. Лицата им вихрено минаха пред погледа ми. Какво би си помислил всеки от тях? Какво биха ми подсказали? Да приемам парите, откъдето и да идват те? Или да се прибера целомъдрено у дома с таксито, което моят кавалер непременно щеше да ми поръча?
Въпреки това в съзнанието ми изплуваха четирите банкноти по сто евро, които тази нощ щях да прибавя към спестяванията за Америка. Точно тогава мобилният ми телефон неочаквано започна да вибрира.
Съобщението, изпратено от неизвестен подател, ме накара незабавно да взема решение:
„Не бива да се разделяме по този начин. Не, искам да кажа: не бива да се разделяме.“
Само Бог знае до каква степен Давид Барле ми бе станал близък през седмиците, последвали онази тъй неочаквано вълшебна вечер. Всъщност, както още тогава го бе подсказало изпратеното от него съобщение, ние изобщо не се разделихме. От време на време се завръщах в Нантер, на улица „Риго“, за да прекарам нощта при мама, но не минаваше нито ден, без да се видим, пък било и набързо, само за час по обяд, в един ресторант недалеч от огромната, ултрамодерна кула от стомана и стъкло на групата „Барле“, която Давид бе издигнал преди десет години край южната околовръстна магистрала, побрала всички офиси.
„- Къде ще се видим тази вечер?
- В „Дивелек“ - бе ми казал той преди малко, докато се качваше в колата. - Знаеш ли къде се намира?“
Знаех, разбира се, но никога не бях влизала в този ресторант, който се славеше с най-добрите блюда от риба и морски дарове в столицата, предпочитано заведение на покойния президент Митеран, който го посещаваше по съседски, понякога заедно с тайната си дъщеря Мазарин.
„- На улица „Юниверсите“, нали?
- Точно така. Запазил съм маса за двайсет и трийсет. Устройва ли те?“
Чудесно знаеше, че съм хиляди пъти по-малко заета от него, и въпреки това бе дотам любезен, че се интересуваше дали съм свободна, след като една секунда от неговото време струваше няколко стотни от индекса САС 40. Изминалите седмици бяха изцяло белязани от внимателното му отношение към мен: приветливост, деликатност и приятни изненади, една от друга по-очарователни и изтънчени. Между другото, Давид знаеше за моята слабост към мидите „Сен Жак“ или към обикновения омар в солено масло. Ето защо изборът му този ден изобщо не бе плод на случайност, а на морето и на неговата зараждаща се любов.
Без съмнение изключителното за мен се бе превърнало в нещо нормално, по подобие на осеяните със звездички чинии в престижни ресторанти, но все още не се чувствах преситена от този лукс. Твърде добре познавах обратното, за да достигна въобще някога до пресищане. Такива мисли ме спохождаха, докато стоях на видно място пред синята витрина.
- Добър ден, госпожице. Господин Барле ви очаква на масата.
Салонният управител старателно изпълняваше задълженията си и безпогрешно ме бе познал пред входа на ресторанта. Покорно го последвах през потъналата в тишина зала, в която единствени посетители бяха шепа клиенти с посивели коси и няколко знаменитости от света на шоуто, на политиката и медиите, чиито имена в момента не можех да си спомня, увлечена от притегателната сила на мъжа, който ме очакваше.
Давид вече седеше на масата пред купа бяло вино, с поглед, вперен в живарника, където животните с щипци безстрашно очакваха да бъдат сварени. Появата ми го извади от съзерцанието, в което той рядко изпадаше, и изписа върху лицето му усмивка, в чиято искреност не можеше да има съмнение.
- Скъпа!
В арсенала на неговите навици отсъстваха също така и галените обръщения, което показваше, че вечерта, която щяхме да прекараме заедно, за него не бе обикновена. Парфюмът му по поръчка, особено подчертан след края на работния ден, очертаваше запазен само за нас двамата периметър, в който навлязох като у дома си.
- Това място е страхотно.
- Да, бива си го - съгласи се той с безразличие, което незабавно бе последвано от целувка над чашите.
- Не се прави на невинен, чудесно зная защо сме тук - казах аз, като леко кимнах с глава към омарите, облени в синкава светлина.
Усмивката на кинозвезда замръзна върху устните му в почти болезнен израз, сякаш бе обзет от опасение, че изведнъж ще проникна в някоя негова тайна. Не, София, Давид Барле все още не ме бе дарил с върховния оргазъм, с някое от онези еротични влакчета на ужаса, на които ти се качваш всяка или почти всяка вечер с различен партньор. Ала той при всякакви обстоятелства съхраняваше своята откритост, откровеност и младежка грация, подобно на актьора, по чийто образец го бе изваяла природата, и затова всяко момиче на мое място би го следвало докрай във всякакви приключения.
